Все пак, колкото и безпомощни да бяха малките хора във властта на своя загадъчен Страх, аз бях устроен по-различно. Аз идех от нашия век, тази зряла фаза на човешката раса, когато Страхът не парализира, а загадките не всяват ужас. Аз поне можех да се защитя. Без да се бавя, реших да си измайсторя някакво оръжие и да намеря скривалище, където да спя. С такова убежище можех да застана лице в лице с този непознат свят поне с част от самочувствието, което бях загубил, когато разбрах за какви чудовища съм бил достъпен нощи наред. Почувствувах, че никога отново няма да мога да заспя, докато леглото ми не бъде обезопасено. А помислех ли си как вече са ме изучили, тръпки ме побиваха.
Цял следобед бродих по долината на Темза, но не намерих нищо, което да ми се струва непристъпно. Съдейки по кладенците, всички сгради и дървета изглеждаха съвсем лесни за пъргави катерачи като Морлоките. В паметта ми отново изникнаха високите кули на Двореца от зелен порцелан и огледалният блясък на стените, а привечер, вдигайки Уийна като дете на раменете си, аз се изкачих по хълма на югозапад. По моя преценка разстоянието възлизаше на седем-осем мили, но сигурно е било към осемнайсет. Бях видял за пръв път това място през един влажен следобед, когато разстоянията са измамно смалени. Освен това токът на едната ми обувка се клатеше и през подметката усещах пиронче — бяха чифт удобни стари обувки, които носех у дома, — затова накуцвах. Отдавна вече слънцето беше превалило, когато в далечината забелязахме Двореца, черен силует на фона на бледожълтото небе.
Когато я вдигнах на ръце, Уийна се зарадва извънмерно, но след известно време ме помоли да я пусна и затича край мен, приклякайки от време на време да откъсне по някое цвете, което закичваше в предните ми джобове. Тези джобове винаги озадачаваха Уийна, ала накрая тя реши, че представляват някаква чудновата ваза за цветя. Тя поне ги използваше за тази цел. А, спомних си! Когато си сменях сакото, намерих…
Пътникът във времето спря, пъхна ръка в джоба си и без да продума, остави на масата две повехнали цветя, доста подобни на възедри бели слезки. После поднови разказа си.
— Когато смълчаната вечер се спусна над света, ние продължихме по хълмистото било към Уимбълдън, но Уийна се измори и поиска да се върнем в сивокаменния дом. Аз обаче посочих в далечината кулите на Зеления дворец и я склоних да разбере, че там ще потърсим подслон от нейния Страх. Нали можете да си представите как привечер всичко стихва? Дори ветрецът замира сред дървесата. Този вечерен покой за мен винаги излъчва някаква надежда. Небето беше ясно, недостижимо и пусто, с изключение на две-три хоризонтални ивици ниско над залеза. И така тази нощ надеждата се обагри с цвета на моя страх. В притъмняващото спокойствие сетивата ми сякаш се изостриха извънмерно. Въобразявах си, че земята под нозете ми е куха: почти виждах през нея Морлоките да шават насам-натам върху мравуняка и да чакат мрака. Бях развълнуван и си представях как са приели моето нахлуване в бърлогата им като призив за война. А те защо ми бяха отвлекли Машината на времето?
Продължихме пътя си в тишината, а здрачът все повече се сгъстяваше, за да се превърне след малко в нощ.
Прозирната синева в далечината избледня и една след друга започнаха да се появяват звезди. Земята изгуби очертания и дърветата почерняха. Уийна бе обхваната от страховете си и изтощението. Поех я на ръце, заговорих й и я притиснах до себе си. Когато тъмнината се сгъсти, тя обви шията ми с ръце и като затвори очи, сгуши лице в рамото ми. Спуснахме се по дълъг полегат склон към долината и в тъмното едва не нагазих в някакъв поток. Преджапах го и се отправих към отсрещната страна на долината, покрай ред заспали къщи и някаква статуя — фавн или друга подобна фигура без глава. И тук растяха акации. До този момент не бях видял нито един Морлок, но беше още началото на нощта, по-тъмните часове, преди да изгрее тъй скъпата луна, тепърва предстояха.