Опитах да се спася от ужаса, който бе започнал да ме обзема, и погледнах на всичко това като на едно жестоко наказание за човешкия егоизъм. Човек е бил доволен да живее леко и охолно за сметка на труда на своите събратя, приемайки нуждата като извинение и призив, а след известно време нуждата наистина дошла при него. Опитах дори като Карлайл да презра тази нещастна загниваща аристокрация. Ала такова отношение беше невъзможно. Колкото и бездънна да беше умствената им деградация, Елоите бяха запазили прекалено много човешката си форма, за да не предизвикат у мен съжаление и да не ме накарат по неволя да стана техен събрат в деградацията и страха им.
В този момент още не знаех как да постъпя.. Преди всичко трябваше да си намеря сигурно място за пренощуване и да си измайсторя метално или каменно оръжие. Това беше най-належащата ми задача. Освен това имах надеждата да се сдобия с някакво средство за палене на огън, за да имам подръка факел, защото нищо друго не беше според мен по-сигурно срещу Морлоките. Щеше ми се също да измисля и уред, с който да разбия бронзовите врати под белия сфинкс. Хрумна ми мисълта за стенолом. Бях убеден, че ако успея да вляза през тези двери и пренеса разпаления факел пред себе си, ще намеря Машината на времето и ще избягам. Не можех да си представя, че Морлоките са чак толкова силни, та да я отнесат много далеч. Решил бях да взема Уийна със себе си в нашата епоха. И докато тези мисли се въртяха в главата ми, продължих да вървя към сградата, която въображението ми беше определило за наше убежище.
Осем
Дворецът от зелен порцелан, когато го наближихме по обяд, беше пуст и потънал в разруха. По прозорците му бяха останали изпочупени стъкла, а от ръждясалата метална конструкция бяха изпопадали големи парчета зелена глазура. Намираше се високо на едно незалесено възвишение и преди да вляза вътре, обърнат на североизток, изненадан съгледах обширно устие или дори река, където според мен едно време се намираха Уандсуърт и Батърсии. Помислих си — макар да не се задълбочих над това — какво ли се бе случило, или в момента ставаше, с живите същества в морето.
Материалът, от който бе изграден Дворецът, се оказа наистина порцелан, а по фасадата му забелязах надпис от неизвестни букви. Хрумна ми нелепата мисъл, че Уийна може да ми помогне да го разчета, но се досетих, че в главата й едва ли има и най-нищожно познание на писмеността. През цялото време я бях възприемал за по-човекоподобна, отколкото беше, навярно защото чувствата й бяха човешки.
В големите отвори на портала — които бяха разкъртени и широко зеещи — се виждаше дълъг коридор вместо обичайния салон, осветен от множество странични прозорци. На пръв поглед всичко напомняше музей. Покритият с плочки под се губеше под дебел слой прах и в тази сива покривка се валяха предмети от една забележителна колекция. Тогава съгледах, странно и призрачно изправено в центъра на помещението, някакво подобие на долната част на огромен скелет. По продълговатите овални крака познах, че е отдавна изчезнало животно от рода на мегатериите. Черепът и костите от горната част се търкаляха от едната му страна в праха, а на едно място, където през малка пролука в покрива бе прокапала дъждовна вода, скелетът съвсем бе изтънял. По-нататък попаднах на грамаден гръден кош на бронтозавър. Хипотезата ми, че това е музей, се потвърждаваше. Вървейки покрай стената, открих наклонени лавици и като ги почистих от праха, намерих старите познати стъкленици от нашата епоха. Навярно бяха здраво затворени, за което се съдеше по добре запазеното съдържание на мнозина от тях.
Очевидно се намирахме сред развалините на някой Южен Кенсингтън от по-късно време! Тук сигурно се бе помещавала и Секцията по палеонтология, защото станах свидетел на една разкошна сбирка от вкаменелости, макар неизбежният процес на разпадане, временно прекратен поради изтребването на бактериите и гъбичките и загубил деветдесет и девет на сто от своята сила, все пак съвсем неотклонно, макар и бавно, да въздействуваше пак върху всичките тези съкровища. Тук-там открих следи от малките хора, като например разбитите на парчета редки вкаменелости нанизани на въженца по рафтовете. На места витрините бяха буквално разместени — по мое мнение от Морлоките. Наоколо беше много тихо. Дебелият слой прах попиваше стъпките ни. Уийна, която търкаляше някакво морско конче по стъклото на наклонена витрина, ме приближи, докато се озъртах, кротко пое ръката ми и замря до мен.