Едва след това, струва ми се, стигнахме до неголяма открита площ в Двореца. Беше покрита с мека пръст и три плодни дръвчета. Починахме и се освежихме. Към залез слънце се заех да преценявам положението. Нощта бавно пълзеше към нас, а моето недостижимо скривалище още чакаше да бъде открито. Но сега това много малко ме тревожеше. Вече притежавах нещо, което беше може би най-доброто от всички оръжия срещу Морлоките — имах кибрит! В джоба ми се намираше и парчето камфор, стига да ми дотрябваше по-силен пламък.. За нас щеше да бъде най-добре да прекараме нощта на открито, защитени от огъня. А на сутринта щяхме да намерим Машината на времето. За тази цел засега имах само железния чук. Сега обаче, попълвайки все повече познанията си, усещах как се променят и чувствата ми към бронзовия портал. Що се отнася до него, до този момент се бях въздържал да го насилвам, преди всичко заради тайната от другата му страна. Никога не ми беше правил впечатление на много здрав и се надявах, че железният ми лост ще бъде съвсем подходящ за тази работа.
Девет
От Двореца излязохме, докато слънцето още беше над хоризонта. Твърдо бях решил да стигна до белия сфинкс рано на следното утро, а преди здрач имах намерение да навляза в гората, която ме бе спряла при моето предишно пътешествие. Тази нощ ми се щеше да навляза колкото мога по-навътре, а сетне да стъкмя огън и да заспя под закрилата на неговите пламъци. Затова, докато вървяхме, събирах съчки и суха трева и след малко ръцете ми се напълниха с подпалки. Така натоварен, не можех да напредвам много бързо, както бях предвиждал, при това Уийна беше уморена. Безсънието замъчи и мен, затова, когато стигнахме гората, нощта съвсем беше паднала. Преди да навлезем, Уийна понечи да спре на един обрасъл с гъсталаци хълм, уплашена от тъмата пред себе си, но някакво особено чувство за надвиснала опасност, което би трябвало да ми послужи по-скоро като предупреждение, ме тласкаше напред. Бях изкарал една нощ и два дена без сън и сега бях трескав и раздразнителен. Усещах как ме обзема сънят, а заедно с него и Морлоките.
Докато се колебаехме така, съгледах между черните храсти зад нас, неясни на фона на чернотата им, три приклекнали фигури. Навсякъде около нас по земята растяха ниски храсти и висока трева и аз съвсем не се чувствувах в безопасност от неусетното им настъпление. По моя преценка гората беше дълга не по-малко от миля. Прекосехме ли я до голото възвишение насреща, там, както ми се струваше, щяхме да намерим много по-сигурно място; реших, че с моя кибрит и камфора ще съумея да осветявам пътеката през гората. Въпреки това беше очевидно, че ако се наложи да паля кибритените клечки, ще трябва да се откажа от подпалките, затова най-неохотно ги пуснах на земята. Тогава ми хрумна, че мога да изненадам приятелчетата в гръб, като ги подпаля. Щях тепърва да открия зловещата глупост на това дело, но то бе дошло като изобретателен ход за прикриване на нашето отстъпление.
Не зная дали някога ви е минавало през ум колко рядко явление е огънят в отсъствието на човек и при умерен климат. Топлината на слънцето рядко е толкова силна, че да възпламенява, дори и фокусирана през капките на росата, както става понякога в тропичните области. Светкавицата може да подпали и овъгли, но рядко дава живот на всеобхватен огън. Гниещата растителност би могла да задими от топлината на собствената си ферментация, но това едва ли предизвиква пламъци. В този период на постепенна гибел изкуството на огъня отдавна бе забравено на нашата земя. Червените езици, които започнаха да ближат купчинката дърва бяха нещо съвършено непознато за Уийна.
Тя понечи да затича към огъня, за да си поиграе. Вярвам, че дори би скочила в него, ако не бях я възпрял. Но аз я хванах и въпреки упорството й я побутнах леко пред мен към гората. Отначало пламъците на моя огън осветяваха пътеката. Но като се обърнах, видях през гъстите стволове, че от купчината съчки огънят се бе разпрострял до някои съседни храсти и по тревата нагоре по хълма вече пълзеше една огнена линия. Разсмях се и отново се извърнах към тъмните дървета пред мен. Мракът беше дълбок и Уийна конвулсивно се притискаше до мен, но докато очите ми привикваха към тъмното, беше още достатъчно светло, за да заобикалям дърветата. Над нас всичко тънеше в непрогледно черно с изключение тук-там на късчета далечно синьо небе. Не палех кибрита, защото ръцете ми бяха заети. От лявата страна прикрепях малката си приятелка, а с дясната стисках железния прът.