Заех се отново да търся следи от Уийна, но не намерих нищо. Очевидно бяха оставили нещастното й телце в гората. Не мога да опиша как се успокоих при мисълта, че е избягнала печалната съдба, на която вероятно беше обречена. Докато разсъждавах така, усетих почти пълна готовност да изтребя докрай тази безпомощна отвратителна пасмина около себе си, но се сдържах. Хълмът, както вече обясних, беше като остров сред гората. От билото му вече съзирах сред димната завеса Зеления дворец, а от него можех да се ориентирам и за белия сфинкс. И като обърнах гръб на останките от тия осъдени души, които продължаваха да обикалят без цел и да стенат, докато денят ставаше все по-светъл, омотах малко суха трева около краката си и закуцуках през димящата пепел и черните дънери, които още пулсираха от огъня, към скривалището на Машината на времето. Вървях бавно, защото бях почти изтощен и окуцял, и чувствувах непреодолима мъка заради ужасната смърт на малката Уийна. Това беше някакво невъзвратимо бедствие. Сега, в тази позната стая, то ми прилича повече на тъга по един сън, отколкото на действителна загуба. Но през онази утрин бях останал пак абсолютно самотен — страшно сам. Замислих се за тази моя къща, за тази камина, за вас и с тези мисли у мен се зароди копнеж, който се превърна в болка.
Но докато вървях по димящата пепел под яркото утринно небе, направих откритие. В джоба на панталона ми имаше няколко кибритени клечки. Навярно, преди да се изгуби, кутийката се бе отворила.
Десет
Към девет часа сутринта пристигнах до същата скамейка от жълтеникав метал, откъдето бях огледал света през оная първа вечер на моето приземяване. Помислих колко прибързани са били заключенията ми през оная нощ и не можах да сдържа горчивия си смях над необмислената ми самоувереност. Пред мен се разкриваше същата красива сцена, същата обилна зеленина, същите разкошни дворци и величествени руини, същата сребриста река, която лъкатушеше сред плодородните си брегове. Сред дърветата пъстрееха ярките одежди на красивите люде. Някои се къпеха точно там, където бях спасил Уийна, и мисълта затова внезапно ме прободе мъчително. Като мръсни петна по този пейзаж се издигаха сводовете на пътищата към Долния свят. Сега разбирах какво крие цялата тази хубост на Горните хора. Денят им беше много приятен, също като деня на домашните животни по ливадите. И те нямаха врагове и никакви грижи за своите нужди. Същият беше и краят им.
Стана ми мъчно, като си помислих колко кратко е просъществувал човешкият ум. Той беше извършил самоубийство. Беше се запътил стремглаво към удобствата и безгрижието, към едно балансирано общество, чийто идеал бяха сигурността и неизменността, общество, постигнало своите стремежи, за да стигне накрая дотук. Очевидно в един момент животът и собствеността бяха станали абсолютно обезпечени. Богатите са били сигурни в своето богатство и комфорт, тружениците — в своя живот и труд. Без съмнение в този съвършен свят не е имало проблеми на безработицата и нито един нерешен социален въпрос. И след това бе настъпила великата тишина.
Ние сме склонни да пренебрегваме един природен закон :че интелектуалното развитие е за сметка на промяната, опасността и бедствието. Едно животно, което се намира в съвършена хармония с околната среда, представлява съвършен механизъм. Природата въздействува върху интелекта едва когато навикът и инстинктът станат безполезни. Няма интелект там, където липсва промяна или няма нужда от промяна. От интелекта се възползват само ония животни, които трябва да се сблъскат с огромното разнообразие от нужди и опасности.
И тъй според мен човекът от Горния свят се е насочил към крехката си хубост, а оня от Долния свят — към механиката. Само че това съвършено състояние е било лишено от един-единствен елемент, за да достигне механичното си съвършенство — абсолютната неизменност. Очевидно с течение на времето изхранването на Долния свят, независимо как се е осъществявало, е било нарушено. Майка Нужда, която за някакви си хиляди години е била изтикана на заден план, отново се е появила, и то долу. Долният свят, бидейки в допир с машините, които, колкото и да били съвършени, все пак понякога се нуждаели от малко мисъл освен от навик, вероятно по неволя си запазил доста повече инициатива от Горния, макар и различна от човешката.
И когато другото месо започнало да не достига, те се обърнали към онова, което старите навици досега забранявали. Така виждах аз нещата, обгърнал с поглед за последен път света на осемстотин и две хиляди седемстотин и първа година. Това обяснение може да е погрешно, тъй като е измислено от един смъртен. Но аз така виждах нещата и така ви ги предавам.