Спрях съвсем леко и останах така в Машината на времето, оглеждайки околността. Небето вече не беше синьо. На североизток беше мастиленочерно и от тази чернота ярко и силно блестяха бледи бели звезди. Над мен беше тъмночервено и беззвездно, а на югоизток изсветляваше в огненоалено, където, прорязан от хоризонта, плуваше огромният диск на слънцето — червено и неподвижно. Скалите край мен се открояваха яркочервеникави и всички признаци на живот, които успях да забележа в първия момент, се ограничаваха в наситенозелената растителност, покрила издатините по югоизточната им страна. Беше същата пищна зеленина, типична за горския мъх или пещерните лишеи: растения, които, подобно на тези, растат в постоянно усойни места.
Машината се намираше на полегат бряг. На югозапад морето се простираше и възкачваше към рязката светла ивица на хоризонта на фона на помръкналото небе. Прибой и вълни нямаше, защото не полъхваше никакъв ветрец. Само водата се повдигаше мазно и отново спадаше като леко дихание, сякаш да каже, че вечното море още се движи и живее. По края, където едно време се бе разбивала водата, се беше насъбрал дебел пласт сол, розовеещ под знойното небе. Главата ми натежа и забелязах, че дишането ми се учести. Усещането ми напомни за моето единствено преживяване като планинар, а оттук разбрах, че въздухът е много по-разреден, отколкото при нас.
В далечината, по пустия склон нагоре дочух прегракнал писък и видях нещо подобно на огромна бяла пеперуда, която се носеше косо и пърхаше с криле в небето, описвайки широки кръгове над мен, а сетне изчезна зад някакви невисоки възвишения. Звукът на гласа й бе тъй печален, че аз потреперих и се настаних по-удобно в машината. Хвърляйки още един поглед наоколо, видях съвсем близо как онова, което бях взел за червеникава скална маса, бавно се запъти към мене. И тогава забелязах, че това беше всъщност чудовищно ракоподобно същество. Можете ли да си представите рак, голям колкото ей оная маса, с множество крака, които се движат бавно и несигурно, щипките му се люлеят, дългите му пипала, напомнящи камшиците на кочияш, се размахват и сякаш се ослушват, а изпъкналите му очи бляскат към вас от двете страни на металното му лице? Гърбът му беше набразден и изрисуван с неравномерни шарки, а тук-там се виждаха зеленикави инкрустации. А безбройните пипалца на сложната му уста проблясваха и душеха, докато той се придвижваше напред.
Както гледах в почуда това зловещо животно да пълзи към мен, усетих, че нещо ме гъделичка по бузата, сякаш там беше кацнала муха. Опитах да я отпъдя с ръка, ала след миг тя се върна и почти незабавно зад ухото си усетих друга. Замахнах натам и хванах нещо подобно на конец. То се изплъзна тутакси от ръката ми. Изтръпнал от ужас, бавно извърнах глава и видях, че съм сграбчил антената на друг рак-чудовище, застанал зад мен. Злобните му очи се въртяха неистово в орбитите, устата му мърдаше живо, предвкусвайки угощение, а огромните му тромави щипки, изпоцапани с мръсни водорасли, се спускаха към мен. В миг ръката ми здраво хвана лоста и аз се отместих на месец от тия чудовища. Но се намирах все още на брега и още щом спрях, ги видях съвсем ясно. Дузини като тях сякаш пълзяха насам-натам в сумрака сред лъскави яркозелени листи.
Не мога да ви предам тази атмосфера на отблъскваща пустош, която обгръщаше света. Червеното небе на изток, чернотата на север, соленото Мъртво море, каменистият бряг, гъмжащ от тези мръсни, бавно подвижни чудовища, еднообразното отровнозелено на мъхообразните растения, изтънелият въздух, унищожаващ белите дробове: всичко това имаше потресаващ ефект. Отместих се отново на сто години и там се озовах пред същото слънце — малко по-голямо, малко по-мътно, — същото умиращо море, същият смразяващ въздух и същата тълпа от земни раковидни, които пълзяха насам-натам сред зелените водорасли и червените скали. А на запад в небето съгледах извита бледа линия, която приличаше на огромна нова луна.