Следващия четвъртък отидох отново в Ричмънд — Бях, предполагам, от най-редовните посетители на Пътника във времето — и тъй като пристигнах късно, заварих четири-пет души вече събрани в приемната. Медикът стоеше прав до камината с лист хартия в едната ръка и часовник в другата. Озърнах се за Пътника във времето.
— Вече е седем и половина — каза Медикът. — Не е ли време да похапнем?
— А къде е…? — попитах аз, назовавайки нашия домакин.
— Сега ли идвате? Доста неприятно. Неотложна работа щяла да го забави. С тази малка записка ме умолява да ви призова на вечеря в седем часа, ако дотогава не се върне. Пише още, че ще ни обясни всичко, когато пристигне.
— Жалко ще бъде да ни изстине вечерята — заяви редакторът на известен ежедневник. При тези думи докторът дръпна звънеца.
Психологът бе единственият освен Доктора и мен,
който беше присъствувал на предишната вечеря. Другите бяха Бланк, споменатият вече Редактор, един журналист и някакъв човек — тих, стеснителен и с брада, когото не познавах и който, доколкото успявах да го наблюдавам, през цялата вечер не промълви нито дума. На масата заприказвахме за отсъствието на Пътника във времето и аз подхвърлих почти на шега, че точно сега може би пътува във времето. Редакторът поиска да му обясним тези думи и Психологът разказа твърде нескопосно за „хитроумния парадокс и номера“, на който преди една седмица бяхме станали свидетели. Тъкмо беше стигнал до средата на своя разказ, когато вратата откъм коридора се отвори бавно и безшумно. Бях с лице към вратата и пръв забелязах това.
— Здравейте! — казах аз. — Най-накрая!
Вратата се разтвори широко и пред нас застана Пътникът във времето. Нададох вик на изумление.
— Господи! Какво се е случило, приятелю? — извика Медикът, който го видя след мен. И тогава всички се извърнаха към вратата.
Видът му беше удивително окаян. Палтото му прашно и мръсно, беше изпоцапано със зелено по ръкавите, косата му — разрошена и както ми се стори, посивяла — или от прах и нечистотии, или защото действително бе загубила цвета си. Лицето му беше призрачно бледо; на брадичката си имаше кафява драскотина — на път да заздравее; изражението му бе на съсипан и изнемощял човек, сякаш сполетян от неизмерима скръб. За момент той спря на прага, като че заслепен от светлината. После пристъпи в стаята. Накуцваше така, както бях виждал да правят скитници с побити крака. Вперихме безмълвни погледи в него в очакване да заговори.
Той не изрече нито дума, само приближи измъчен към масата и кимна към виното. Редакторът напълни чаша с шампанско и я побутна към него. Той я изпи до дъно и това сякаш го ободри: обходи с очи масата и по лика му пробягна сянка от познатата ми усмивка.
— Какво, за бога, сте направили, човече? — попита Докторът.
Пътникът във времето като че ли не го чу.
— Нека да не ви тревожа сега — каза той с известно затруднение при изричане на думите. — Нищо ми няма. — Спря, подаде чашата за още вино и я гаврътна на един дъх. — Така — каза той. Очите му заблестяха, а по страните му се появи лека руменина. Погледът му се спираше върху всеки от нас с някакво несъзнателно одобрение, после обиколи топлата и уютна стая, Тогава заговори пак, Като че опипвайки почвата за всяка своя дума.
— Отивам да се измия и преоблека и тогава ще сляза да обясня… Оставете ми малко от това овнешко. Умирам от глад. — Той се обърна към Редактора, който беше от редките посетители, и се поинтересува как е със здравето. Редакторът понечи да зададе въпрос.
Ще ви отговоря след минута — каза Пътникът във времето. — Чувствувам се… особено! След малко ще се оправя.
Остави чашата и се упъти към вратата за стълбището. Още веднъж забелязах колко е отпаднал и как меко пришляпват стъпките му, а когато се надигнах, успях да съгледам и краката му точно преди да излезе. Беше обут само с чифт съдрани, изпоцапани с кръв чорапи. Вратата след него се затвори. Хрумна ми да го настигна, но си спомних колко ненавиждаше да се суетят край него. За момент мислите ми се отвлякоха. И тогава чух Редактора да казва:
— Забележително поведение на един изтъкнат учен — подреждайки мисли, присъщо на призванието си, в заглавия.
Тези думи върнаха вниманието ми на ярко осветената маса.
— И в какво се състои играта? — попита Журналистът. — Да не би да ни представя „Скитникът-евреин“? Не разбирам.
Срещнах погледа на Психолога и по лицето му прочетох собствените си подозрения. Представих си как Пътникът във времето мъчително куцука нагоре по стълбите. Според мен никой друг не беше забелязал нездравата му походка.