Три
— Миналия четвъртък споменах пред някои от вас за принципите на Машината на времето и дори ви показах самата машина, още недовършена в работилницата. Тя е там и сега, малко поочукана от пътя, наистина; една от пръчките от слонова кост е пропукана, а едно от месинговите перила — огънато; но всичко друго е съвсем здраво. Предполагах, че в петък ще я довърша; но в петък, когато почти я бях сглобил, забелязах, че една от никеловите пръчки е точно с един инч по-къса и се наложи да я поправя; ето защо до тази сутрин още не беше готова. Днес в десет часа първата Машина на времето влезе в действие. Огледах я за последен път, изпробвах отново всички винтове, капнах още една капка масло на кристалната ос и се настаних на седалката. Предполагам, че самоубиецът, който насочва пистолет към главата си, се чуди горе-долу по същия начин какво ще последва. Хванах с едната ръка лоста за тръгване, а с другата — за спиране, натиснах първия и почти едновременно — втория. Изглежда се завъртях; усетих кошмарното чувство, че падам; а когато се озърнах, видях, че лабораторията си е същата. Беше ли се случило нещо? За миг се усъмних, че с ума ми нещо става. После забелязах часовника. Преди малко като че ли беше около десет, а сега беше вече близо три и половина!
Поех си дъх, стиснах зъби, хванах с две ръце лоста за тръгване и шеметно излетях. Лабораторията се замъгли и настъпи мрак. Госпожа Уочет влезе и се упъти, очевидно без да ме забележи, към вратата за градината. Предполагам, че за това е нужна около минута, но на мен се стори, че тя прекоси стаята като същинска ракета. Натиснах лоста до крайното му положение. Нощта падна така бързо, все едно че бях загасил лампата, а след миг настъпи утрото. Лабораторията стана прозрачна и изсветля, а след малко стана съвсем неясна. Утрешната нощ настъпи черна, после дойде ден, пак нощ, ден, все по-бързо и по-бързо. Ушите ми се изпълниха с някакъв приливен шепот, а умът ми бе обзет от непонятно, вцепеняващо объркване.
Боя се, че няма да мога да предам особеното усещане на пътешествието във времето. То е безкрайно неприятно. Човек се чувствува точно като на панаирджийска железница — едно безнадеждно, стремглаво спускане надолу! Изпитах усещането тъкмо за такова страхотно спускане, предчувствувайки неизбежния трясък. Набирайки скорост, нощта започна да следва деня като приплясване на черно крило. След малко смътният спомен за лабораторията като че ли ме напусна и аз видях как слънцето прибягва бързо през небосвода, прескачайки го всяка минута, и как с всяка минута отброява новия ден. Мислех си, че лабораторията вече е разрушена и аз се намирам на открито. Имах смътното впечатление за някакво скеле, но вече се носех толкова бързо, че не възприемах нищо подвижно наоколо. И най-бавният охлюв, който едва пълзи, би се стрелвал шеметно покрай мене. Мигащата смяна на тъмнината и светлината беше изключително болезнена за очите. После в тъмните промеждутъци забелязах как луната се върти бързо през периодите си от новолуние до пълнолуние и смогнах да доловя неясното блещукане на кръжащите звезди. Малко след това, докато се носех все тъй, набирайки скорост, пулсиращата последователност на деня и нощта се сля в някаква непрекъсната сивота; небе то придоби чудна, бездънна синева, разкошен сияен цвят подобен на ранния здрач; подскачащото слънце заприлича на огнена диря, бляскава дъга в пространството; луната се превърна в по-неясна, пулсираща лента; и вече не успявах да виждам звездите, освен от време на време някой малко по-ярък кръг, трептящ по тази синева.
Гледката наоколо се замъгли и започна да изчезва. Намирах се още на хълма, където сега е този дом, и край мен се въздигаше билото, сиво и неясно. Виждах как дърветата израстват и се менят като облачета пара — ту кафяви, ту зелени; израстваха, разлистяха се, потръпваха и замираха. Виждах как се вдигат огромни здания, леки и красиви, и как отминават като сън. Цялата повърхност на земята като че ли се променяше — стопяваше се и потичаше пред моя взор. Миниатюрните стрелки по уредите, които отчитаха скоростта ми, се гонеха все по-бързо и по-бързо. Изведнъж забелязах, че слънчевият пояс се мята от едното слънцестояние до следващото за по-малко от минута, и след това скоростта ми нарасна на повече от година в минута; миг след миг белият сняг проблясваше по света и изчезваше, последван от ярката, кратка зеленина на пролетта.