— Прав си. Не съм добре с официалностите. И какво ви интересува?
Синеску отпи, ръцете му още трепереха.
— Защо носите маска? — попита той.
— Никакви дискусии на тази тема. Не искам да съм невъзпитан, но това си е моя лична работа. По-добре питайте… — Без никакъв преход онзи изведнъж скочи и изкрещя: — Дявол да го вземе, махнете този тип!
Чашата на Ирма падна, кафето се разля върху масата. Очите й се напълниха със сълзи, тя прегърна малкото кученце от дивана и бързо излезе от стаята.
— Ще отида при нея — рече Сам и се изправи.
— Върви, Сам. Излезте на разходка в града, заведи я на кино.
Високата фигура отново седна; движеше се като човек. Опъна се назад като преди и подпря лакти. Дланите му бяха идеални по форма, но странни — имаше нещо неестествено в ноктите. Кестенявите коси над маската бяха перука, ушите бяха от пластмаса.
Синеску нервно смъкна своята превръзка.
— Тръгвам — каза той и се изправи.
— Добре. Ще ви покажа машинната зала и секцията за научни изследвания — предложи Бабкък. — Джим, ще дойда пак, трябва да си поговорим.
— Заповядай — отвърна вкаменената фигура.
Бебкък беше плувнал в пот. Седем години работа, мъки и много пари. Петстотин страхотни специалисти. Секции по психология, козметика, медицина, имунология, серология; машинна зала, домакини, администрация. Стъклени врати, асансьор. Апартаментът на Сам е празен, отишъл е с жена си в града.
И тези психолози! Добри са, но най-добрите ли? Първите трима се отказаха. „Това не е обикновена ампутация, на този човек е ампутирано всичко.“
Високата фигура дори не трепна. Бебкък седна на стола срещу сребристата маска.
— Джим, да поговорим сериозно.
— Лоши новини, а?
— Разбира се, че лоши. Оставих го насаме с бутилка уиски. Ще поговоря с него преди да замине, но бог знае какви ще ги надрънка във Вашингтон. Слушай, направи го за мен, свали си маската.
— Моля. — Вдигна ръка, хвана единия край на маската и я смъкна. Показа се загоряло лице с фин нос — може би не особено красиво, но нормално, дори приятно. Само зениците бяха неестествено големи и устните не се движеха при говор. — Мога да сваля всичко едно подир друго. И какво ще се промени?
— Джим, козметиците работиха над лицето ти осем месеца и половина, а ти го криеш под маска. Питахме какво не ти харесва, бяхме готови на всякакви промени…
— Не искам да разговарям на тази тема.
— Спомена за някакво ограничаване на фондовете. Шега ли беше?
Минута мълчание.
— Не беше шега.
— Тогава, Джим, трябва да ми кажеш. Аз трябва да знам. Експериментът няма да бъде прекъснат, ще те държим жив, но това е всичко. В списъка вече има седемстотин желаещи, двама от които сенатори. Да си представим, че утре измъкнат някой от тях от катастрофирала кола. Вече ще е късно за дискусии. Още отсега трябва да сме наясно, ще им позволят ли да умрат, или ще им дадат тяло като твоето. Ето по този въпрос трябва да поговорим.
— А ако не кажа истината?
— И защо трябва да лъжеш?
— А защо ги лъжат болните от рак?
— Не те разбирам, Джим.
— Да опитаме по друг начин. Приличам ли на човек?
— Разбира се.
— Лъжа. Вгледай се в това лице. Студено и невъзмутимо. Да предположим, че сме решили всички други проблеми и още утре мога да ида в града. Можеш ли да си представиш как се разхождам по улиците, как влизам в барче, как се возя в такси?
— Това ли било?! — Бебкък въздъхна дълбоко. — Разбира се, Джим, има разлика. Но, боже мой, така е с всички протезирани! Хората още не са свикнали. Ето например ръката на Сам. След известно време я забравяш, спира да ти прави впечатление…
— Лъжа. Само се правят, че не виждат, за да не обиждат един сакат.
— Ожалваш ли се?
— Не говори глупости — гръмна гласът. Високата фигура се изправи и бавно вдигна нагоре ръце със стиснати юмруци. — Затворен съм в това. Вече две години съм в него — и като заспивам, и като се събуждам.
Бебкък го гледаше отдолу.
— А какво би искал? Подвижно лице? Дай ни двайсет години и ще решим този проблем.
— Не в това е работата.
— А в кое?
— Искам да ликвидирате козметичния отдел.
— Но това…
— Чуй ме. Първият модел изглеждаше като шивашки манекен и работихте осем месеца да направите нов. Той приличаше на свеж покойник. Като усъвършенствате новите модели, може би след време ще могат дори да пушат, да развличат дамите, да играят на кегли и хората нищо не биха подозирали. След много време може би, може би ще го постигнете. И защо?
— Чакай да си помисля… Какво имаш предвид — метала ли?
— И метала, но не в това е същността. Имам предвид формата, функционалността. Почакай.