Високата фигура пресече стаята, отвори шкафа и се върна със свитък хартия.
— Погледни това.
Беше нарисувана издължена метална кутия върху четири коленчести крака. В единия край на кутията имаше малка глава с формата на гъба върху гъвкава опора и цяла дузина ръце, които завършваха със сонди, манипулатори и носачи.
— Робот за Луната.
— Твърде много ръце — рече Бебкък. — Как ще…
— С нервите на лицевите мускули. Те са много. Или това. (Друга рисунка.) Контейнер, включен към пулта за управление на космически кораб. Космосът е идеалното място за мен. Стерилна атмосфера, ниска гравитация; мога да ида там, където друг не може да достигне, и да правя онова, което друг не може. Там мога да бъде полезен, тук съм само милиардна дупка в бюджета.
Бебкък разтри очи.
— Защо не си го казвал досега?
— Защото всички подлудяхте на тема протези. Казаха ми да не се намесвам.
С треперещи ръце Бебкък нави рисунките.
— Това може да се реши, честна дума. Напълно е възможно.
Изправи се и пое към вратата.
— Дръж се, Джим.
Останал сам, той пак нахлузи маската си, постоя малко, заслушан в лекия ритмичен шум на помпите, на релетата и превключвателите. Почувства, че там, вътре в него, е някак приятно и чисто. Трябваше да им бъде благодарен, защото бяха го освободили от всичкко, което кръвотече, боледува и гнои. Помисли си как хитро е успял да заблуди Бебкък: „А защо не им казват на болните от рак?“
Седна на чертожната дъска, прикрепи чист лист и започна да рисува машина за изследване на Луната. После нарисува около нея кратери и фон. Моливът се движеше все по-бавно, докато накрая го избута нервно встрани.
Няма жлези, които отделят адреналин в кръвта, значи не изпитва нито страх, нито ярост. Бяха го освободили от всичко — и от любовта, и от равнодушието. Но бяха забравили едно чувство…
Щръкналата брада на Синеску, пробила мазната му кожа. Набралият цирей около носа. И чистият лунен пейзаж с резки очертания…
Пак взе молива. Бебкък със своя сплескан червен нос, с пожълтели очи и останки от храна между зъбите… Жената на Сам с нейната малинова боя върху устните и вечно просълзени очи… И нейният проклет пес с влажна муцуна и гуреливи очи…
Обърна се — песът беше в стаята, седнал на килима, от провесения му език капеше слюнка. (Пак са оставили вратата отворена!) Той грабна тежкия метален линеал и замахна като с брадва — кучето късо изскимтя, когато металът раздроби костите му. Едното му око се напълни с кръв, изпадна в конвулсии, оставяйки върху килима кървави петна, но той продължаваше да удря, да удря, да удря…
Малкото пихтиесто телце лежеше озъбено върху килима. Той изтри линеала със салфетка, после го изми под крана и го сложи на мястото му. Взе лист рисувателен картон, разгърна го върху пода и избута тялото старателно, за да не изцапа килима. После вдигна трупа, излезе на терасата и погледна през перилата. Два етажа по-ниско имаше бетонен покрив със стърчащи тръби. Хвърли увитото мъртво животно, то се затъркаля между тръбите, оставяйки подире си кървава ивица. После се върна в стаята и хвърли картона в контейнера за смет.
Кръв имаше по килима, по краката на масата и върху панталона му. Избърса всичко с влажни хартиени кърпи; свали дрехите си, огледа ги внимателно и ги пусна в пералната. Изми старателно мивката, избърса се с дезинфекциращи салфетки и облече чисти дрехи. После се вмъкна в апартамента на Сам, отвори вратата към терасата и се върна обратно.
Отново седна пред чертожната дъска — чист и освежен. Неочаквано си спомни сутрешния си сън: пукат се някакви сиви слузести мехури, кръв и кичури, покрити с жълта мазнина, смрад като в дворен клозет, а той крачи през този вонящ жълт поток…
Започна да рисува с туш, отначало с тънко стоманено перце, после с найлонова четчица.
… Подхлъзна се и започна да пада, без да може да спре, потъваше в някакво гадно тесто все по-дълбоко, не можеше да мръдне нито ръка, нито крак, като парализиран, и напразно искаше да крещи, искаше да крещи, да крещи…
Машината пълзеше по склона на кратера, предните й крайници бяха изпънати, главата отметната назад. В далечината се виждаше вертикална скала, хоризонт, черно небе и звезди като главички на кърфици. Това е той самият там, на Луната, а над главата му като гнил плод виси Земята — синя от плесени, неравна, кипяща от гаден живот.