Докато подаваше ухо на историите за икономически кризи, ужасяващите разкази за отвличания на самолети и слуховете за нова война, Грейс постави нов хартиен филтър в машинката за кафе, напълни съдчето вътре с едро смляно колумбийско и добави половин лъжичка цикория. За пожара съобщиха едва в края на новините, и то — съвсем кратко. Репортерът не знаеше нищо друго, освен че светкавиците са ударили две сгради в центъра на града и едната от тях, някаква черква, в момента гори. Но обеща повече подробности след половин час.
Когато кафето беше готово, Грейс си наля малко. Постави каничката си върху малката маса до единствения прозорец в кухнята, издърпа отдолу един стол и седна.
Безбройните рози в задния двор — червени, розови, оранжеви, бели, жълти — изглеждаха свръхестествено ярки, почти светещи, върху пепелявия фон на дъждовното небе.
С утринната поща бяха пристигнали две списания по психология. Грейс разлисти първото с приятно очакване.
По средата на една статия за новостите в криминалната психология, когато привършваше първата си каничка кафе, а радиото замлъкна между две песни, в тези няколко кратки секунди мъртва тишина, тя дочу шум от потайно движение зад гърба си. Обърна се, както седеше на стола, и видя Аристофан.
— Да се извиниш ли си дошъл? — попита го тя.
После разбра, че той изглежда я е дебнел изотзад и сега, когато го изненада, стоеше вцепенен; всяко мускулче на малкото му тяло бе като свита пружина, а козината му — настръхнала по неговия извит гръб.
— Ари? Какво ти става, глупаво коте?
Той се завъртя бясно и хукна вън от кухнята.
Трета глава
Керъл седеше в хромиран стол с лъскави черни възглавници от винил и бавно отпиваше от уискито в хартиена чаша.
Пол се беше отпуснал в стола до нея. Той не отпиваше от уискито; поглъщаше го. Беше отличен бърбън, „Джак Даниъл“ с черен етикет, находчиво доставен от адвоката Марвин Куикър, чиято кантора беше през няколко, врати от офиса на Алфред О’Брайън — той беше разбрал, че те спешно се нуждаят от нещо за възстановяване на силите. Сипвайки бърбъна на Керъл, Марвин каза:
— Марвин с питие, никак не е зле — което вероятно и преди бе повтарял хиляди пъти, но все още се наслаждаваше на шегата си.
— Марвин с питие, никак не е зле — повтори той, докато сипваше двойната доза на Пол.
Въпреки че Пол не беше голям пияч, сега изпитваше нужда от всяка капка, налята в чашата му от адвоката. Ръцете му още трепереха.
Коридорът с кабинети, обслужващи офиса на О’Брайън не беше голям, но сега повечето от служителите се бяха събрали там за да обсъждат гръмотевиците, разтърсили сградата, да изразяват учудването си, че нищо не се е подпалило, изненадата си, че електроснабдяването било възстановено толкова бързо, и да чакат ред за да надникнат в руините и бъркотията в светая светих на О’Брайън. Шумотевицата от гръмогласните разговори изобщо не успокояваше нервите на Пол.
През около трийсет секунди една светлоруса дама с пищящ глас повтаряше като учудена латерна думите:
— Не мога да повярвам, че в цялата тази бъркотия никой не бе убит! Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — всеки път, когато кажеше това, независимо от кой ъгъл на стаята говореше, гласът й се извисяваше над глъчката и караше Пол да трепне. — Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — казваше го, като че ли беше малко разочарована.
Алфред О’Брайън седеше върху бюрото в приемната. Неговата секретарка, спретната жена, чиято коса бе събрана в стегнат кок, се опитваше да намаже с някакво лекарство няколкото рани върху лицето на шефа си, но той изглеждаше по-загрижен за своя костюм, отколкото за собственото си състояние. Непрекъснато изтупваше с ръка и махаше от плата на сакото си полепналата кал, марля и малки парченца дървесна кора.
Пол изпи уискито си и погледна към Керъл. Тя още беше много уплашена. На фона на нейната лъскава черна коса лицето й изглеждаше съвсем бледо.
Явно тя забеляза загрижеността в неговия поглед, защото взе ръката му, стисна я, и се усмихна успокояващо. Но все пак усмивката не стоеше добре върху устните й, те още трепереха.
Той се наведе към нея, тъй че тя да го чуе в неуморимата глъчка на другите:
— Готова ли си да се махаме оттук?
Тя кимна. Някъде до прозореца един младеж с делови вид нададе вик: