— Хей! Хей, чуйте ме всички! Оглеждайте се добре. Колата на телевизията току-що спря до входа.
— Ако ни хванат репортерите — рече Керъл, — ще трябва да останем тука час и дори повече.
Тръгнаха си без да кажат довиждане на О’Брайън. В коридора, докато вървяха към страничния вход, успяха да навлекат дъждобраните си. Вече отвън, Пол отвори своя чадър и сложи ръка върху кръста на Керъл. Забързаха по хлъзгавия макадам на паркинга, като заобикаляха по-големите локви със закачливи подскоци. Поривистият вятър беше доста хладен за началото на септември и непрекъснато сменяше своята посока, докато най-накрая успя да влезе под чадъра и го огъна навън. Леденият, шибащ дъжд валеше с такава сила, че капките се забиваха като жила в лицето на Пол. Когато стигнаха до колата, косите им вече бяха мокри, прилепнали и доста вода бе проникнала във вратовете им под яките на техните палта.
Пол почти очакваше да види, че и понтиакът е повреден от светкавиците, но го намериха така, както го бяха оставили. Двигателят запали без засечки.
На излизане от паркинга той реши да завие наляво, но натисна спирачката, когато видя, че улицата е запречена от полицейски коли и пожарни цистерни само на половината път до следващата пресечка. Черквата още беше в пламъци, въпреки леещия се дъжд и упоритото заливане от пожарникарите с огромни потоци вода. Черният дим покриваше сивото небе, а огнените езици зад изпочупените прозорци се виеха и бучаха. Очевидно черквата бе окончателно загубена.
Зави надясно и подкара към къщи през залетите с вода улици, където каналите преливаха и всяка вдлъбнатина в настилката се бе превърнала в опасно езеро, към което човек трябваше да се отнася с особено внимание и дипломатичност за да не задави двигателя на колата си и да остане в прегръдките му.
Керъл се отпусна в седалката си, подпря се на вратата и уви ръце около себе си. Очевидно усещаше студ, въпреки че отоплението беше пуснато.
Пол усети, че зъбите му потракват.
Пътуваха до дома си десет минути и през това време никой от тях не промълви дума. Единствените звуци бяха съскащият шепот на гумите по мокрия асфалт и ритмичното тупкане на чистачките. В това мълчание нямаше никакво неудобство или напрежение, но в него имаше особена наситеност, ореол от огромна, натрупана енергия. Пол имаше чувството, че ако проговори, от изненада Керъл ще изхвърчи през покрива на колата.
Те старателно бяха подновили и ремонтирали своята къща в стил „Тюдор“ и както винаги самият й вид — каменната алея, големите дъбови врати с фенери от каляска, прозорците с витражи, покривът с триъгълни фронтони — успокояваха Пол и му вдъхваха приятното чувство, че тук е неговият дом. Автоматичната врата на гаража се вдигна, и той вкара понтиака вътре, до червения Фолксваген „бръмбар“ на Керъл.
И в къщи останаха мълчаливи.
Косата на Пол бе мокра, влажните панталони лепнеха по него, а гърбът на ризата му беше все още подгизнал. Беше му ясно, че ако не се преоблече веднага в топли дрехи, няма да му се размине някоя отвратителна настинка. Очевидно и Керъл мислеше същото, защото тръгнаха едновременно право към голямата спалня на втория етаж. Тя отвори вратите на гардероба, а той включи нощната лампа. Треперейки, двамата сваляха от себе си мокрите дрехи.
Когато вече бяха почти голи, се погледнаха един — друг. Очите им не можеха да помръднат.
Продължаваха да мълчат. Нямаше защо да говорят.
Той я прегърна и отначало се целунаха леко и нежно. Устата й беше топла, мека и едва ухаеше на уиски.
Тя го сграбчи здраво, дръпна го до себе си, а върховете на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите на гърба му. Притисна силно своята уста в неговата, отърка зъбите си в устните му, пъхна езика си дълбоко и изведнъж целувките им станаха горещи, възбуждащи.
Като че ли и в него, и в нея щракна някакво невидимо копче, защото в страстта им внезапно се събуди някаква животинска ярост. Докосванията им станаха жадни, почти луди, те бързо захвърлиха последните си дрехи, ръцете им стискаха като лапи на зверове и между милувките почти се впиваха един в друг. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка с невероятна грубост, но тя не трепна, нито опита да се отскубне; всъщност го притисна още по-настойчиво, търкайки и триейки гърдите и бедрата си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка; той явно изразяваше нейното нетърпение и страст. В леглото неговата сила беше нечовешка и дори се учуди от дължината на акта. Той беше незадоволим, същата бе и тя. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, сякаш бяха не просто физически съединени, а разтворени един в друг, сякаш представляваха един-единствен организъм, разтърсван само от един, а не два различни стимула. От телата им се свлякоха всички прилични одеяния на цивилизацията и дълго време от устите им излизаха само животински звуци: пъшкане; стенания; гърлено сумтене от удоволствие; кратки и резки викове от възбуда. Най-накрая Керъл произнесе първата дума, разменена помежду им, откакто напуснаха офиса на О’Брайън, „да“. И после отново, извивайки своето изящно тяло, мятайки глава наляво-надясно върху възглавницата: