— Да, да!
С това „да“ тя не просто приветстваше оргазма, защото те вече станаха два и тя ги посрещна само с накъсано дишане и тихи стонове. Тя казваше „да“ на живота, „да“ на факта, че още е жива и не се е превърнала в обгорен и димящ къс безжизнено месо, „да“ на чудото, че и двамата оцеляха след светкавиците и смъртоносните начупени клони на падащото кленово дърво. Техният невъздържан, свирепо страстен любовен акт представляваше шамар в лицето на Смъртта, едно не съвсем съзнателно, но все пак достойно отричане на самото съществуване на този зловещ призрак. Пол повтори същата дума, като че ли пееше заклинание — „да, да, да!“ — докато се изпразваше в нея втори път и му се стори, че страхът от смъртта го напуска заедно с неговото семе.
Изтощени, те се протегнаха по гръб, един до друг върху разхвърляните завивки на леглото. Дълго време слушаха барабаненето на дъжда по покрива и непреставащите гръмотевици, които вече нямаха сила да разтърсват прозорците.
Керъл лежеше със затворени очи, а лицето й беше напълно отпуснато. Пол я изучаваше с поглед и, както безброй пъти през последните четири години, се чудеше защо тя все пак се съгласи да го вземе за мъж. Тя беше красива. Той — не. Всеки съставител на илюстрован речник би постъпил добре, ако поставеше неговата снимка като единствено обяснение на думата „грозен“. Той веднъж изрази на шега подобно мнение за външния си вид и Керъл му се разсърди, че говори така за себе си. Но това беше самата истина и на него изобщо не му пукаше, че не е Бърт Рейнолдс, след като тя не забелязваше разликата. Керъл изглежда не можеше да схване не само неговата грозота; тя не възприемаше и себе си като красавица и твърдеше, че всъщност тя е съвсем обикновена или може би „само малко красива, не, даже не и красива, просто хубавичка, но някак смешно хубавичка.“ Нейната тъмна коса — дори и сега, сплъстена и заплетена от дъжда и потта — беше гъста, лъскава, чудесна. Кожата й бе безупречна, а скулите — така изваяни, че човек трудно би повярвал грубата ръка на природата да е способна на подобно майсторство. Керъл беше от жените, които всеки очаква да види в ръцете на някой едър Адонис с бронзов загар, а не с мъж като Пол Трейси. И все пак тя лежеше до него и той беше благодарен за това. Цял живот щеше да се чуди как е възможно да са в такава хармония — умствена, емоционална и физическа.
Когато дъждът отново започна да бие по покрива и прозорците с предишната сила, Керъл усети, че той я гледа и също отвори очи. Бяха толкова тъмнокафяви, че от разстояние над няколко инча изглеждаха черни. Тя се усмихна.
— Обичам те.
— Обичам те — каза и той.
— Помислих, че се умрял.
— Не бях.
— Когато светкавиците спряха, извиках името ти, но ти не ми отговори страшно дълго.
— Бях зает с телефонен разговор до Чикаго — усмихна се той.
— Ама наистина.
— Е, добре. Сан Франциско.
— Уплаших се.
— Не можех да ти отговоря веднага — каза той успокоително. — Случайно може да си забравила, но О’Брайън падна отгоре ми. Изкара ми въздуха. Не изглежда много едър, но е твърд като камък. Струва ми се, че е направил страшни мускули от чистенето на конци по своите костюми и лъскането на обувките си девет часа в денонощие.
— Това, което направи ти, беше много смело.
— А, нищо особено. И друг път съм те любил.
Тя му удари лек игрив шамар.
— Знаеш какво имам предвид. Ти спаси живота на О’Брайън.
— Ами.
— Точно това направи. И той мисли така.
— За Бога, аз не застанах пред него и не го защитих от падащото дърво със собственото си скъпоценно тяло! Просто го дръпнах настрани. Всеки би направил същото.
Тя поклати глава.
— Грешка. Не всеки има такава светкавична мисъл.
— Светкавична мисъл, а? Да-а. С това, виж, ще се съглася. Наистина мисля бързо, но това не означава, че съм герой. Няма да ти позволя да ми окачиш точно този етикет, защото след това ще трябва непрекъснато да го доказвам. Представи си само в какъв ад би се превърнал живота на Супермен, ако се беше оженил за Лоис Лейн! Тя би очаквала толкова много от него!