— Както и да е — продължи Керъл, — дори и да не го признаваш, О’Брайън знае, че ти си спасил неговия живот, а в случая това е важното.
— Така ли?
— Е, и преди бях сигурна, че агенцията по осиновяване ще ни одобри. Но вече няма ни най-малко съмнение в това.
— Понякога не всичко…
— Не — прекъсна го тя. — О’Брайън ще направи всичко за тебе, след като ти му спаси живота. Няма друга възможност. Той ще завърти Комитета по препоръките около малкия си пръст.
Пол премигна, след това на лицето му бавно грейна усмивка.
— Проклет да съм. Изобщо не помислих за това.
— Ти си герой, татко.
Ами… може и да съм, мамо.
— Струва ми се, че предпочитам „мам“.
— А аз предпочитам „тате“.
— Какво ще кажеш за „пап“?
— „Пап“ не е обръщение. То е звукът, когато излита тапата на шампанското.
— Да не би да намекваш за празнуване? — попита тя.
— Мислех си, дали да не облечем по някой халат, да се замъкнем долу в кухнята и да му направим една ранна вечеря. Ако си гладна, само това е изходът.
— Прегладняла съм.
— Ти може да направиш салатата от гъби — обясни той. — А аз ще забъркам любимата си каша „Алфредо“. Имаме и бутилка-две от хубавото сухо на мама, което пазим за специални случаи. Ще ги отворим, ще натъпчем чиниите си догоре с каша „Алфредо“ и гъби, ще се върнем тука и ще вечеряме в леглото.
— И ще гледаме новините по телевизията, докато хапваме.
— А после цялата вечер ще четем трилъри и ще пием шампанско, докато очите ни почнат да се затварят сами.
— Звучи чудесно, греховно и мързеливо — каза тя.
Повечето вечери той прекарваше поне два часа в препрочитане и редактиране на романа си. А и вечерите, когато Керъл не трябваше да наваксва нещо в своята работа, също бяха редки.
Докато обличаха халатите и обуваха домашните чехли, Пол каза:
— Вече трябва да свикваме да не работим винаги вечер. Ще се наложа да прекарваме доста време с детето. Дължим му го.
— Или на него, или на нея.
— Или — на тях — добави той.
Очите й заблестяха.
— Мислиш ли, че ще ни позволят да осиновим повече от едно?
— Разбира се — след като веднъж докажем, че се справяме с първото. В края на краищата — каза той с лека самоирония, — не съм ли аз героят, който спаси живота на добрия, стар О’Брайън?
Докато слизаха към кухнята, по средата на стълбите, тя спря, обърна се и го прегърна.
— Ще имаме истинско семейство.
— Така изглежда.
— О, Пол, изобщо не си спомням да съм била толкова щастлива някога. Кажи ми, ме винаги ще се чувствам така.
Той също я прегърна и беше чудесно, че я държи до себе си. Ако се замисли човек, обичта беше дори по-хубава от секса; да усещаш, че някой има нужда от тебе и те обича беше нещо повече от правенето на любов.
— Кажи ми, че всичко ще е наред — продължи тя.
— Нищо няма да ни попречи, ти винаги ще се чувстваш така и аз се радвам, че си толкова щастлива. Тъй. Как беше?
Тя целуна брадичката и ъглите на устата му, а той я целуна по носа.
— А сега — каза Пол, — извинете моля, ще ми позволите ли да хапна малко от кашата преди да съм задъвкал собствения си език?
— Толкова си романтичен.
— Дори и романтичните огладняват.
Когато стигнаха края на стълбите, ги изненада внезапен, силен звук като от удари на чук. Ударите следваха един след друг, но неритмично: Дум, дум, дум — дум — дум — дум, дум — дум…
Керъл каза:
— По дяволите, това пък какво е?
— Иде някъде отвън… и над нас.
Стояха на последното стъпало и гледаха нагоре и назад към втория етаж.
Дум, дум — дум, дум, дум…
— Проклятие — рече Пол. — Бас държа, че някой от кепенците се е разхлабил от вятъра.
Ослушаха се за миг, после той въздъхна:
— Ще трябва да изляза навън и да го оправя.
— Сега? В дъжда?
— Ако не направя нищо, вятърът може да го откъсне от рамката. Или, което е по-лошо, цяла вечер ще виси и потраква. Нито ние ще спим, нито половината от съседите.
Тя се намръщи.
— А светкавиците… Пол, след всичко, което се случи, не мисля, че е нужно да рискуваш върху някоя клатеща се стълба посред бурята.