И на него не му се нравеше тази мисъл. Само като си представи, че е стъпил високо на дървената стълба сред гръмотевиците, косата му се изправи.
Тя продължи да настоява:
— Не искам да излизаш навън, щом…
Ударите замлъкнаха.
Те почакаха.
Вятър. Шум от дъждовни капки. Клоните на дърво, които тихо поскърцват от допира с някоя стена.
Накрая Пол каза:
— Твърде късно. Ако е било капак на прозорец, вече е отлетял. — Не го чух да пада.
— Не може да вдигне много шум, ако падне в тревата или храсталаците.
— Значи не е нужно да излизаш навън в дъжда — рече тя, пресичайки фоайето пред малкия коридор, водещ към кухнята.
Той я последва.
— Да, но сега ще се наложи по-голям ремонт.
Влязоха в кухнята и стъпките им отекнаха кухо по пода от керамични плочки, когато тя каза:
— Не се грижи за това до утре или даже до вдругиден. Точно сега трябва да се погрижиш за друго — разбъркването на кашата. Не я оставяй да се пресече.
Докато сваляше един меден тиган, окачен заедно с много други блестящи прибори и съдове над шкафовете и кухненските уреди, той се престори на обиден от нейната забележка.
— Допускал ли съм някога сосът за кашата да се пресече?
— Струва ми се, че последния път, когато го прави, той беше…
— Никога не е бил!
— Да — продължи тя с дразнеща интонация. — Да, последния път определено не беше на висота — тя извади пластмасова торбичка с гъби от големия лъскав хладилник. — Въпреки че като ти казвам това, ме боли сърцето, сосът на твоята последна каша „Алфредо“ беше на бучки като дюшек в мотел, където се нощува за десет долара.
— Какво долно обвинение! Прочее, откога си такава специалистка по мотелите с десетдоларова нощувка? Да не би да имаш таен живот, за който е крайно време да ми кажеш?
Докато приготвяха вечерята, бъбреха за това-онова, подкачаха се доста и от време на време опитваха да се разсмиват. На Пол му се стори, че светът се свива, докато накрая в него останаха само те двамата. Вселената се смали и стана не по-голяма от уютната, добре позната кухня.
Тогава проблесна светкавица и някак развали приятното настроение. Не беше голяма, изобщо не приличаше на ослепителните и разрушителни светкавици, които паднаха пред офиса на О’Брайън преди няколко часа. И все пак тя прекъсна Пол по средата на изречението, блясъкът отвлече неговото внимание и погледът му се спря върху издължения прозорец с много стъкла зад мивката. В задния двор дърветата сякаш се гърчеха, блестяха и трепереха в премигващата светлина на бурята и му се стори, че вижда не самите дървета, а техните отражения в повърхността на някое езеро.
Изведнъж долови с крайчеца на окото си друго движение, въпреки че не беше сигурен какво точно е видял. Освен че следобедът беше сив и мрачен, сега постепенно го изместваше ранната вечерна тъмнина и всичко бе забулено в лека мъгла. Дворът беше пълен със сенки. Малкото дневна светлина беше измамна, съвсем бледа; вместо да осветява, тя изопачаваше предметите, до които се докосваше. В пейзажа на тези полусенки нещо изведнъж изскочи зад големия дънер на стар дъб, прекоси бързо откритото затревено пространство и се скри зад един люляков храст.
Керъл попита:
— Пол? Какво става?
— Има някой в двора.
— В този дъжд? Кой?
— Не знам.
Тя се приближи до него и също погледна през прозореца.
— Не виждам никого.
— Някой притича от дъба до люляковия храст. Беше приведен и се движеше доста бързо.
— Как изглеждаше?
— Не мога да ти кажа. Дори не съм сигурен, че беше мъж. Може да е била и жена.
— А може би само някое куче.
— Твърде голямо.
— Може да е бил Джаспър.
Джаспър беше голямото куче датска порода на семейство Ханрахан, които живееха през три къщи на същата улица. Той беше едро и добродушно животно с умни очи, проявяваше учудваща поносимост към малки деца и влечение към бисквитите „Орео“.
— Не могат да пуснат Джаспър навън в такова време — каза Пол. — Те го глезят тоя пес.
Отново проблесна слаба светкавица, един свиреп порив на вятъра заклати дърветата напред-назад, дъждът заваля по-силно от преди — и в средата на тоя порой нещо изтича иззад люляковия храст.
— Ето го! — викна Пол.
Натрапникът се наведе ниско, прикрит от дъжда и мъглата, сянка сред многото сенки. Светкавицата го освети съвсем кратко и така изкриви неговите черти, че истинският му лик остана мъчително близо до реалното възприятие, но не се разкри до края пред Пол. После хукна на подскоци към тухлената ограда на имота, изчезна за миг в облак от особено гъста мъгла, показа се отново като черен силует с неясни очертания, след това смени посоката и тръгна успоредно на оградата към входа в северозападния ъгъл на задния двор. Докато през тъмното небе преминаваха следващите светкавици, неканеният гост тичаше на електрично-синия им фон, после премина през отворената врата, оттам излезе на улицата и изчезна.