Никой не знаеше на какво се дължи вонята. Не можеше да се установи конкретен източник в тялото на котарака. Само че след петминутна дрямка въздухът около Грибо неизменно добиваше тягостната миризма на ферментирал килим.
Сега прилагаше номерата си на мъжагата. И нищо не постигаше. Най-сетне Грибо се сблъска с непукизъм, който спокойно се мереше с неговия. Пък и от неспирното друсане започваше да му призлява.
Хъркането още повече тресеше салона.
— На тоя да не му се изпречиш, като тръгне да напира към трапезата — отбеляза Леля Ог.
Баба гледаше през прозореца. Поне лицето й беше обърнато натам, но очите й сякаш се бяха фокусирали в безкрая.
— Гита?
— Кажи, Есме.
— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?
— Обикновено не почваш толкоз отдалече.
— Не се ли умърлушваш, че хората хич не мислят както трябва?
„Охо-о!… — възкликна безмълвно Леля. — Май тъкмо навреме я измъкнах да се поразкара из света. Добре, че се захванах с книжнина.“
— Как тъй? — престори се, че не разбира.
— Ами щото много се разсейват.
— Есме, аз не съм умувала много-много над туй.
— Ами… да речем, Гита Ог, че къщата ти се е подпалила. Кое нещо ще докопаш първо, за да го измъкнеш навън?
Леля си прехапа устните замислено.
— Туй е от ония въпроси, отговорите на които разкриват характера, нали?
— Позна.
— Значи ще се мъчиш да налучкаш каква съм по мойте приказки…
— Гита Ог, цял живот те познавам, знам те каква си. Няма нужда да налучквам. Ама ти все пак ми отговори.
— Като си помисля, ще взема Грибо.
Баба кимна.
— Щото туй показва колко съм добра и грижовна — продължи Леля.
— Не, туй показва, че си от хората, дето се мъчат да познаят какъв е правилният отговор — възрази Баба. — Лукава си. По-подходящ за вещица отговор и аз няма да измисля. Хитруваш.
Леля я погледна гордо.
Хъркането се промени в звуци от рода на „блърт-блърт“ и носната кърпа върху лицето на мъжагата затрепка.
— … пудинг с меласа и много яйчен крем…
— Ей, той каза нещо — сепна се Леля.
— Говори насън — осведоми я Баба Вихронрав. — Чувах го от време на време.
— Аз пък не съм го чула!
— Щото все се случваше да си извън каретата.
— А-а…
— При последното спиране спомена палачинки с лимон. И картофено пюре с масло.
— Като слушам таквиз приказки, огладнявам — сподели Леля. — Имам пирог със свинско някъде из торбата…
Хъркането секна изведнъж. Една ръка дръпна кърпата. Лицето под нея се оказа дружелюбно, брадато и малко. То се обърна със свенлива усмивка към вещиците, после погледът се впи в пирога със свинско.
— Да ви отрежа ли, господине? — попита Леля.
— Май си нося и горчица.
— О-о, бихте ли ме почерпила, скъпа госпожо? — с леко писукащ глас заговори мъжагата. — Не помня откога не съм хапвал пирог със свинско… уф, майчице…
Изкриви лице, като че бе изтърсил нещо крайно неуместно, но тутакси се успокои.
— Имам и бутилка бира, ако искате някоя глътка — добави Леля.
Тя беше от жените, които почти толкова обичат да гледат как другите ядат, колкото и сами да се наслаждават на храната.
— Бира? — промълви мъжът. — Бира ли казахте? Знаете ли, те не ми позволяват да пия бира. Ха, уж пораждала неподходящо настроение. Бих дал какво ли не за чаша бира…
— И едно „благодаря“ ми стига — увери го Леля и му връчи чашата.
— А кои са „те“, дето ги споменахте? — обади се Баба.
— То аз съм си виновен, като помисля — сподели мъжът, пръскайки трохи. — Оставих се да затъна…
Отвън долитаха нови звуци. Виждаха се светлините на някакъв град, каретата забави ход.
Мъжът натъпка остатъците от пирога в устата си и намокри залъка с пяната от дъното на чашата.
— О-о, беше прекрасно! — въздъхна, облегна се и закри лицето си с кърпата. После повдигна едно ъгълче. — Не споменавайте пред никого, че съм говорил с вас, но вие току-що станахте приятелки на Хенри Дембел.