Выбрать главу

Роджър Зелазни, Томас Т. Томас

Маската на Локи

Пролог

Горещината, лъхаща през зейналата паст на пещта, стягаше кожата на челото и шията й. Тя разтегна устни в мъчителна гримаса. Около устата й също взе да съхне и изведнъж червилото й се превърна в полутвърда коричка, като кипнал на силно слънце асфалт.

Александра Ваел отстъпи две крачки назад. И сгреши. Внезапното понижаване на температурата задейства в тялото й компенсаторните механизми — около корените на косата й, над горната устна и в трапчинката между ключиците избиха капчици пот. Усети, че блузата й лепне към тялото, а под мишниците и гърдите е съвсем подгизнала. Още малко и бялата коприна ще се покрие цялата с тъмни петна от пот.

— Господин Торвалд? — опита се да надвика рева на газовата горелка. — Айвър Торвалд?

Рошавата глава се повдигна веднъж и кимна, след това се надвеси над равномерно помпащите ръце и плещи. Александра проследи с поглед как памучната му риза се развява ту в едната, ту в другата посока, следвайки движенията му. Заобиколи, за да види над какво работи, а и за да се скрие зад тялото му от жълтеникаво-бялото гърло на пещта.

Беше къс разтопено стъкло, едър колкото зрял домат и почти толкова червен. Ала това червено бе гневно пламтящото алено, не хладното червено на влажната доматена ципа. В сърцевината на този къс сияеше жълтеникаво зарево — спомен от скорошното пребиваване в пещта. Торвалд заобляше и изглаждаше с обгорял дървен калъп нагорещеното стъкло в края на метален прът, който търкаляше напред-назад по стоманена греда. За да предпази ръката, с която дооформяше стъклото, той бе нахлузил дебела ръкавица с втъкани метални нишки. Там, където въртящата се стъклена буца идваше най-близо, към бедрото му с напукани кожени ремъци беше привързан метален лист, извит и оформен като рицарски щит. Носеше и широки защитни очила, а в устата му непрестанно димеше цигара.

След около стотина завъртания стъклото отново придоби почти черен цвят. Торвалд се изправи, захвърли фаса с провиснало стълбче пепел, вдигна стъкларската цев, завъртя се рязко — като едва не опари Александра по лицето с нагорещения край — и метна стъклото отново в пещта. Сетне закачи края на цевта за подпорите отстрани и се надвеси над отвора.

— Какво искаш? — попита, докато раздвижваше схванатите си пръсти. Очите му опипаха тялото й: мократа прилепнала блуза, широкия колан, пристягащ тънката талия, правата черна пола, обхващаща бедрата й до над коленете…

— Приемаш ли поръчки? — попита тя припряно.

— Зависи.

— От какво?

— Дали имам интерес.

Значи е от тези, въздъхна Александра. Тя едва забележимо полюшна бедра, като да беше… гладна.

— Обаче в момента имам поръчка — важно отбеляза той. — Ти какво искаш?

Александра пъхна ръка в преметнатата през рамото й чанта и извади бижутерска кесия. Отметна капачето, поразтвори страните и побутна навън съдържанието. Внимаваше да изсипе всичко върху листа хартия, но за всеки случай подложи длан под отвора.

Торвалд се наведе. Погледна и за миг, сякаш очакваше разрешение, след това смъкна подплатената ръкавица и отвътре се показа изненадващо бяла ръка. Той взе едно от късчетата, стисна го между палеца и показалеца си и го вдигна към дневната светлина, процеждаща се през входа на работилницата.

— Оникс — обяви Торвалд. — Или по-скоро сардоникс, ако се съди но червените нишки. Парченцето е малко, не мога точно да преценя.

— Можеш ли да направиш от него чаша?

— С толкова малко? Колко имаш тук? Петнайсет, двайсет карата? Или си докарала в двора камион?

— Само това успях да… толкова имам.

— Пази си го за сувенир.

— Но не можеш ли да го смесиш с още… с това, от което правиш стъкло, например?

— Разбира се, ониксът също е кристал. Силиконов диоксид. Почти същото нещо като стъклото. Само че, щом добавя тези две малки парченца към стопилката, те — пуф! — ще изчезнат. Е, ще придадат малко цвят на стъклото, зависи с какво количество ще работя. Но няма да си личи достатъчно, няма да е както си го представяш.

— Няма значение. Всъщност, колкото по-малко цвят, толкова по-добре. Дори предпочитам стъклото да е прозрачно.

— Че тогава защо да ги добавям?

— Защото е важно. Само това мога да ти кажа. Е, приемаш ли поръчката?

— По-точно?

— Чаша. Обикновена чаша за пиене, само че да смесиш стъклото с тези две парченца сардоникс — нали така го нарече?

— Чаша значи — сбърчи нос той. — Бокал? На столче? Миниатюрна? За вино?

— Водна чаша, от каквато се пие кола или минерална пода. С прави стени и плоско дъно.

— Такива не ме интересуват. — Той се обърна към пещта и сграбчи края на пръчката.