Хасан не откъсваше поглед от Санди. Той протегна бавно ръка с обърната нагоре длан. Тя затършува в джобовете на бричовете си и извади кутията за моливи, която бе взела от стария тамплиер. Хасан постави другата си ръка отгоре и отвори капака. Шестте камъка, фрагменти от музикалната гама, все още лежаха на местата си.
— Хванете го! — викна той на хората си.
Няколко ръце сграбчиха Гюрдин за раменете. Други се увиха около пояса и коленете му.
Хасан внимателно поднесе разтворената кутия, сякаш в нея се съдържаше отрова, и я опря в брадичката на Гюрдин.
Болка, също като преди, но този път по-слаба. И накъсан акорд: си, долно до, ре, още нещо. Цветове зад спуснатите му клепачи: лилави късчета, синьо, жълтеникаво-зелено, още цветове от натрошена дъга. Имаше и друго: избледнели спомени, измерения на времето, закривено острие на нож на фона на синьо небе, ръка, стиснала старовремски пистолет с дълга, широка цев, други картини, които се меняха твърде бързо зад стиснатите му очи.
Том Гюрдин искаше да изгуби съзнание, за да се освободи от болката, но не можеше.
Хасан дръпна кутийката с камъните.
Гюрдин отвори очи. Гледаше право в черните, бездънни очи на арабския водач.
— Това не е човекът — заяви почти натъжено Хасан.
— Но, господарю — намеси се Санди. — Нека опитаме…
— Не! — прекъсна я Хасан. — Достатъчно опитвахме. Той е нищо — отсече и нареди на хората си: — Отведете го и го завържете.
— Не биваше да го правят — отбеляза Изкуственият интелект от другия край на кабела. Говореше на себе си, само дето все още беше свързан с Илайза.
— Какво да правят? — попита Илайза. Другия засега само ги слушаше. Или си беше отишъл.
— Променят параметрите на обшивката — обясни ИИ. — Но не подават правилния код. Сега вече трябва да ги спра.
— Това… добре ли е?
— Необходимо е.
Илайза почака, напрегнала сетива.
— Не бива да го правят! — оплака се отново ИИ, само след няколко милисекунди. — Ще разрушат цялото поле.
Другия най-сетне се пробуди от сънливото си състояние.
— Сканирай хората! — изкомандва той.
— Няма време, сега трябва…
— Сканирай ги!
— Нямат табелки. Не са от персонала. Не им е позволено…
— Един от тях вероятно излъчва характерно енергийно сияние — продължи малко по-спокойно Другия. — Приблизително като… — Последва серия от числа, положителни и отрицателни. Отрицателните съдържаха формулировката на Другия.
— Сканирам… Има такъв там.
— Намери го и го засечи.
— Но неразрешените команди… Магнитното поле губи стабилност.
— Остави ги да продължат.
Гюрдин лежеше там, където го бяха оставили арабите — на хълбок, със завързани на китките и лактите ръце и пристегнати глезени. Беше в някаква тъмна стая, склад или съблекалня, на етажа, където бе помещението на реактора.
Вратата се отвори, пропускайки сноп светлина и нечия сянка. След това се затвори.
Той направи опит да се претърколи, за да види влезлия, но само усука ръце и го заболя още повече. Накрая се отказа, въздъхна и положи буза на бетонния под.
— Том?
— Санди.
— Съжалявам, че стана така с теб.
— Какво иска той? Защо точно от мен?
— Все още ли не знаеш?
— Не, и проклето да е, каквото и да е то!
Тя коленичи и приближи лицето си до неговото. Очите й бяха разширени от изненада.
— Лъжеш, Том Гюрдин. Винаги си усещал силата в себе си. Други измерения, отвъд опита, натрупан в този живот. Но най-силно го чувстваш, когато докосваш камъните. Излишно е повече да го криеш от мен.
— Усетих болка, когато ги докоснах. Болка, музика и цветове — това бе всичко.
— Че какво повече очакваше?
— А?
— Силата винаги се свързва с болка. Музиката и цветовете също присъстват, разбира се. Но най-вече болката. Друг е въпросът, знаеш ли как да я използваш? Или просто криеш познанията си от нас?
Тя повдигна малкия куфар, който бе поставила на пода. Гюрдин го разгледа с крайчеца на окото — беше облицован със зелена кожа, а вътре имаше подредени дебели, жълтеникави пликове. Санди извади два от тях напосоки и ги отвори, като внимаваше да не докосва съдържанието им с пръсти — бяха същите парченца от кафеникаво-червени камъни. Парченцата заподскачаха върху мръсния, сив под.
Междувременно Санди отвори нови два плика и също ги изсипа на пода. Едното от камъчетата отскочи толкова високо, че го удари по бузата и предизвика остра болка.
Нови две камъчета заподскачаха по пода и Том забеляза, че нито едно от тях не спира да танцува. Подскачаха току пред лицето му, захранвани от неизчерпаема кинетична енергия и постепенно образуваха неясна фигура, която напомняше на сфера. Санди продължаваше да ръси парченца, като все тъй внимаваше да не ги докосва. Някои от тях го блъскаха по лицето, сякаш го пробождаха с остър нож по кожата. Нито едно от късчетата не отскочи встрани. Нямаше никаква опасност да се разпръснат и изгубят.