— Синко, много ме трогна с тази история за пиенето. Публиката подскачаше от възторг, всички едновременно те мразеха и обичаха. А „бях богат, известен в моята част на света“ и „прахосах много злато и любовта на добрата си жена“ ги довършиха.
— Това е самата истина, господин Лимърик.
Луи все още стискаше шапката в ръце, след края на службата. Огледа се къде да я остави и след като не откри подходящо място, накрая я нахлузи на главата си. Не беше много учтиво — в шатрата беше като в храм, — но не му се искаше да я върти в ръце, сякаш е просяк.
— Разбира се, че е истина и ти я изразяваш много добре.
— Благодаря ви, господине.
— Дори твърде добре за един хитър предприемач като мен, за да те пусна току-така да си вървиш. Какво ще кажеш за хонорар от пет долара на седмица? Естествено, докато сме на път ще се храниш със семейството. — Лимърик кимна през рамо към дъщеря си Оливия, която изваждаше монетите от кутията за дарения и ги сортираше. Без да спира работа, тя повдигна очи и се усмихна на Луи.
— Хонорар ли? — попита учудено Луи. — Не разбирам.
— Пари, момче, пари, които ще ти пускат в шапката или ще пъхат в джоба. После ще делим, разбра ли?
— Много великодушно от ваша страна, сър. И какво трябва да правя, за да разпространявам Словото Господне?
— Ще помагаш на моя Омир да прибира и разпъва шатрата. Ще присъстваш на всички проповеди. И ще разказваш историята си, както я разказа тази вечер.
— Обещавам да идвам поне докато сте тук, в Сейнт Тамани Париш.
— А като тръгнем отново? Синко, нима не желаеш да разпространяваш Словото Божие отвъд това забутано градче!?
— Разбира се, че бих искал да го правя.
— Смятай тогаз, че сме се уговорили.
Бяха в Оклахома, когато го сполетя Просветлението. Клер, някогашната му спътница в живота, дойде да поговори с Луи Брьове и със Светия дух.
— Този човек, Лимърик, те използва, за да печели пари — подхвана тя. — Това, че се е издокарал с черни дрехи и е сладкодумен, не означава че би дал и пукнат грош за Христос и Евангелието. Дори не се крие, че е пияница! Мами те в очите, изкарва те по-голям глупак, отколкото ти сам се правиш.
— И тъй да е — отвърна Луи, — по-важното е, че носи сред хората Словото на Господа Бога. Може начините му да са странни, но работи неуморно.
— А парите?
— Ще идат за африканските мисионери, тъй ми обеща.
— Да си виждал поне едно писмо, адресирано до тях, или някой, който да ги представлява?
— Не — но не е моя работа да се занимавам с това. Той праща парите там, където от тях имат нужда.
— И както изглежда, получава далеч повече, отколкото дава.
— Какво значение има, стига да служи на Господ и аз да му помагам.
— Има значение, защото е дребен хитрец. Трябва ли един добър човек да служи на някой лош?
— Ливи не го мисли за лош човек. Тя го обича. Аз пък обикнах нея заради простотата и прямотата й. Ливи е мъдра и добра.
— В едно си прав — твоята Ливи е простичка. Това момиче нито може да свири на орган, нито да брои пари.
— Важното е, че го прави в името на нашия Отец.
— Вярата ти е невъзможна. По-скоро ми прилича на слепота.
— Защото вярата е сляпа за дребните неща от този свят.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем. След което Клер стана, излезе и Луи никога повече не я видя.
Беше в Арканзас през една знойна нощ, в която пеперудите се блъскаха като пощурели около лампите, когато в шатрата влезе мургавият странник.
Не беше дошъл да се моли, нито за служба или да получи опрощение за греховете. Той повдигна решително покривалото на шатрата и влезе вътре, сякаш се намираше у дома си. Без да се оглежда, непознатият мина по алеята между скамейките и се настани на последната в редицата.
Седнал на скамейката до него. Луи почувства хлад, макар изпод шапката му да се стичаше пот. Мургавият странник излъчваше някаква вледеняваща заплаха. Очите му бяха втренчени право напред и той сякаш не забелязваше нищо наоколо. В началото Луи си помисли, че мъжът е заспал или е в транс от някое упойващо лекарство, но не виждаше да се полюшва, както би правил в този случай. Луи не можеше да откъсне очи от непознатия, който от своя страна въобще не го забелязваше.
„Какво ли виждат тези очи?“ — питаше се Луи. Проследи посоката, в която гледаха — отвъд голите глави, шапките и бонетата над предните скамейки, отвъд празното място пред олтара, масичката с разтворената Библия и сребърните свещници, право в Оливия, седнала на столчето пред преносимия орган, върху който бе поставена кутията за пожертвования.
През цялата служба мъжът не откъсна очи от Оливия. Гледаше я изцъклено, неподвижно, както гущерите гледат хвърчащите си жертви. Очите му се преместиха, едва когато дойде време за дарения и Ливи вдигна кутията от органа — надолу, когато тя я опря на кръста си, наляво-надясно, докато обикаляше с нея редиците от скамейки.