От пясъка наоколо се подаваха останки от червени хартиени тръбички, не по-дебели от малкия му пръст. Краищата им бяха разкъсани и назъбени, като надъвкани със зъби. Гюрдин се наведе и взе една от тях. Хартията не беше избеляла от слънцето, напротив, имаше тъмночервен цвят и изглеждаше почти нова. Не беше хартия, а по-скоро синтетична тъкан. Дали произхождаше от миниатюрна граната? От алармено устройство? Изведнъж се сети за Четвърти юли: фойерверки на брега, забавления за хлапетата.
Реши да не минава покрай фасадата на къщата с просторната тераса, а заобиколи отзад, където имаше врата откъм пътя. Изглеждаше му по-закътано.
Вратата беше широко отворена, увиснала назад върху изкорубени панти.
Гюрдин прекрачи прага и спря, макар да осъзнаваше, че силуетът му, очертан на фона на озарените от лунна светлина дюни, представлява идеална мишена.
Вторият етаж се беше срутил в къщата. Стърчаха само първите няколко стъпала на витата стълба, а носещата греда бе огънала пода като амфитеатър. Светлината идеше от дебели църковни свещи, подредени около този амфитеатър. Бяха се разтопили и протекли по дървото.
Гюрдин замря на прага, в края на осветеното пространство.
— Тома от Амне!
Гласът отекна като металическо дрънчене в пустата вътрешност на къщата. Идеше откъм сенките от другата страна на сцената — или поне Гюрдин ги взе за сенки, докато не напрегна взор и не откри, че са човешки фигури с наметала и качулки.
— Тома — да — отвърна той. — Но този Амне не съм го чувал. Името ми е Гюрдин.
— Разбира се. Роден си с името Томас Гюрдин. Но другото име нищо ли не ти говори?
— Амне ли? Не, а трябва ли? Това нещо арабско ли е?
— По-скоро гръцко. Коренът означава „забравям“.
Гюрдин пристъпи внимателно в осветения кръг. Качулатите фигури — оказаха се петима — се разпръснаха и го заобиколиха. Гърбовете им бяха обърнати към свещите и лицата им продължаваха да тънат в сянка. Бяха дребни на ръст, но плещести. И друг път бе срещал такива.
— Амнезия — произнесе той. И амнистия… Томас Забравения. Или Тома Простения, ако повече ви харесва. Това да не е някаква викторина? Защото ако е така, бива си я.
— Значи разбираш?
— Нищо не разбирам. Не съм сторил нищо, което да забравя — или за което да ми бъде простено. Защо тогава искате да ме убиете?
— Позна ли ни? Това е добър знак!
— Ни най-малко. Не и за мен. Онзи тип в апартамента беше един от вашите. Защо се опитвате да ме убиете?
Водачът, застанал в средата на полукръга, отметна назад качулката. Лицето му беше обветрено и набраздено, но това беше лице на интелигентен човек, учен или чиновник. Имаше бяла, гъста коса, привързана отзад на плитка. Очите му бяха като черно стъкло, блестящи в сянката на лицето.
— От доста време те чакаме, Томас Гюрдин. Ние, които сме смъртни, търсехме безсмъртния. Ние, които наблюдавахме как светът се променя около нас, търсехме едно от малкото неща, които не търпят промяна. Нашите оръжия, нашите обичаи, способностите ни са много по-стари, отколкото можеш да си представиш. Но има една част от теб, която им е равна по възраст и е с осемстотин години по-стара от всеки от нас. Много пъти тази част е получавала тласък да поема из променящия се свят. Ти си като чист меден черпак, който всеки път загребва прясна вода от извора. Ние сме като жабите, клечащи на камънаците около него, загледани в блестящата водна повърхност и в лъщенето на метала, от който си бил отлят. Много време трябваше да чакаме.
Гюрдин поклати озадачено глава.
— Пак гатанки.
— Искаш ли да го чуеш — как му казвате сега — направо?
— Сигурно ще е по-добре.
— Тома Гюрдин, ти си надеждата на нашия Орден и нашето отчаяние. С твоя помощ се надяваме да закърпим някои рани на времето и да поправим стореното зло — сторено, навярно от нас самите. Всеки път, когато се прераждаш на Земята обаче, ти се появяваш с ново тяло и с нови качества. Затова трябва отново да те подлагаме на изпитание. Понякога ти си слаб, прикован към недостатъците на плътта. Тогава не ни остава нищо друго, освен да изчакаме хладнокръвно, докато умреш. Друг път си силен и бърз, с проницателен ум и живо съзнание. В тези случаи жадно протягаме към теб ръце. Но в миналото винаги си съумявал да ни се изплъзнеш. И едва сега ти си идеалният баланс между тези състояния. Силен, но все още незнаещ — или може би нежелаещ да узнае истината. Недостатъчно слаб, за да умреш, и недостатъчно силен, че да живееш. А винаги има и други, които са готови да те привлекат на своя страна и да те използват срещу нас. От доста месеци спорим за теб, Тома Гюрдин. Някои от нас предлагат да те отвлечем, да те поставим някъде, където ще бъдеш държан принудително, и да използваме крайни средства, за да пробудим онова късче от съзнанието ти, което още спи. Други предпочитат да отнемем живота ти — завинаги.