Тук, под покрива, въздухът беше горещ и застоял. Гюрдин не смееше да надникне долу, за да си поеме дъх и да разбере какво става.
Защитата на тамплиерите постепенно заглъхваше с утихването на всяко от различните видове оръжия. Последна се обади рязаната пушка. Гюрдин очакваше да чуе щракването на затвора и нов изстрел, но такъв не последва. Някъде между предишния изстрел и момента на зареждането рицарят бе получил своя куршум.
Тишина. Отвън не идваше никакъв звук.
Гюрдин продължаваше да клечи неподвижно.
И тогава чу стъпки на първия етаж. Изтрополиха няколко дървета от набързо вдигнатата барикада на тамплиерите. Още стъпки. Сякаш долу имаше цял взвод мъже с тежки обувки.
— Не е тук, милейди.
— Идентифицирай те труповете.
— Направихме го. Все непознати.
— Тогава се е измъкнал. Претърсете района.
— Може вече да е избягал.
— Аз пък ви казвам, че не е. А сега вървете.
Женският глас несъмнено принадлежеше на Санди. Мъжкият говореше перфектен английски, но с плътен акцент. На Гюрдин му бяха необходими само няколко секунди, за да го познае: Итнейн, палестинският командос, който му беше спасил живота.
Тежките обувки напуснаха къщата.
Гюрдин отново потисна спонтанното си желание да надникне долу.
След като преброи десет вдишвания, той чу самотен чифт обувки да пресича пода. Навън ли излизаха или обикаляха долния етаж? Трудно му беше да определи от мястото, където се намираше.
След още десет вдишвания Гюрдин реши да рискува. Пъхнал глава между коленете, той отмести встрани десния си крак и надникна под свивката му, за да държи лицето си в сянка.
На шест метра под него Санди беше приклекнала до стареца и оглеждаше раната му. Носеше бяла, копринена блузка, черни прилепнали панталони и обувки с остри върхове и високи токчета. Косата й се спускаше свободно върху раменете. Беше златисточервена, озарена от първите лъчи на слънцето.
Гюрдин искаше да я повика, но нещо накара гърлото му да се свие. Какво? Защо да не повика жената, която обичаше? Защото беше дошла тук с цял отряд въоръжени убийци, някакви хашишиюни! Защото се беше отчуждила от него и той го знаеше.
Тя свали от колана на мъртвия някакъв овален предмет — може би пълнител — и го пъхна в джоба си. След това се изправи и се завъртя на токчета, оглеждайки стаята не само с очи, но и със сетивата си. Като приключи с първия етаж, тя повдигна очи и проследи рухналата стълба и корниза на втория етаж.
Дали щеше да забележи драскотините от ръцете и краката му по гредите? Можеше ли да види избърсания от дрехите му прах? Беше достатъчно интелигентна, за да се досети къде може да се е скрил.
Изминаха десет… двадесет вдишвания.
— Милейди! Навън! — оглушителен тропот на крака по верандата.
— Какво има?
— Стъпки в пясъка на брега. Следи от голяма лодка, която е дошла и си е отишла. Вероятно тя го е откарала.
— Не! Така е пристигнал. Ако е избягал, станало е през вашата линия.
— Но…
— Стегнете се, хора. Изпуснали сме го.
— Разбрано, милейди.
Два чифта обувки — едните тежки и провлечени, другите по-леки и чаткащи, излязоха на пясъка.
Гюрдин отпусна назад глава и се опита да разкърши парализирания си от неудобната поза гръб. Надигна се леко и надникна между дъските на покрива.
Лъчите на слънцето вече бяха повече златисти, отколкото червеникави. Малко по-нататък отворите в покрива бяха достатъчно големи, за да се промъкне отгоре, ако успееше да стигне дотам. Тогава би могъл да се спусне на някоя от прилежащите сгради и да опита да се притаи в шубраците.
Той приклекна до комина, за да обмисли плана за бягство. Имаше само две възможности: да чака, докато Санди и хашишиюните се върнат за него или да действа.
Предпочете второто. Той плавно се изправи. Обхвана с ръце грапавата греда до главата си — по-скоро за равновесие, отколкото за опора — и тръгна над празната къща. Внимаваше да пристъпва стабилно върху тесните греди, макар да бяха на цяла крачка разстояние една от друга. Ако тътреше крака, щеше да вдигне прах или ненужно да натовари старото дърво. Разбира се, ако онези се върнеха в къщата в този момент, със сигурност щяха да го видят.
Някъде по средата на покрива стигна до първия отвор. Отблизо се оказа, че е твърде тесен, за да се промъкне през него, и той продължи нататък.
Следващата дупка бе широка почти метър. Той пъхна предпазливо глава през нея. Покривът имаше съвсем слаб наклон и страните му почти допираха пясъчната дюна отдолу. Около къщата не се виждаше жива душа.