— Я повтори пак! — нареди кралят.
— Иска да каже — намеси се Жерар, — че характерът на местността остава неизяснен, сир.
— Глупости — обяви крал Ги. — Това плато е плоско като дланта ми.
— Да, но…
— Но, но, но! Имаме вода и равно място, на което да опънем шатрите и да нахраним и напоим конете. Какво повече искате?
— Бих искал да зная къде точно са мюсюлманите, преди да легна да почивам — промърмори тамплиерът, който бе довел момчето. Никой не чу тази забележка, освен Жерар, който с поглед даде знак на мъжа да мълчи.
— Моята шатра ще бъде досами кладенеца — обяви кралят. — Жерар, погрижи се да напоят първо моите коне.
— Да, сир. — Великият Магистър се обърна към чирака и попита тихо: — Я кажи, какво могат да обозначават тези кръстчета от трите страни?
— Може би долина, милорд? А това да е пасище. Повечето от тези карти са рисувани преди близо двеста години. Оттогава пустинята може да е настъпила.
Жерар се загледа в измамното парче пергамент. Изведнъж си даде сметка, че една погрешна карта е дори по-опасна от липсата на каквато и да било карта.
— И ти не знаеш нищо за своя господар Тома?
— Нареди ми да следвам армията, милорд. Изглеждаше така, както когато го е споходило „видение“.
— И тогава ли се отдели от пас?
— Да, милорд.
Кладенецът при Хатинския рог беше разрушен. Той се захранваше от един естествен извор, който понякога образуваше цяло малко езеро. Някога местните жители бяха изградили зид от груби, недялани камъни, за да затворят водата вътре и да я запазят от вятъра, слънцето и пясъка. Сега, в тези сушави времена, други хора бяха разрушили зида и бяха разпръснали камъните наоколо. Тънката струйка вода, която се прецеждаше между камъните, спираше в полуизгнилия труп на мъртва овца.
Жерар дьо Ридфорд разглеждаше овцата, преценявайки степента на разложението и времето, което е било необходимо. Два или три дни, предвид жегата. Но следите от стъпки в калта бяха по-пресни, на не повече от ден. Значи някой бе довлачил трупа тук от друго място.
Докато тамплиерът обмисляше всичко това, се върнаха съгледвачите от изток, запад и север. Препуснаха право в кръга от конници, заобиколили кладенеца и заели ниската част на платото.
— Господарю!
— Чуйте ни!
— Те са от всички страни!
— Очакват ни!
— Дебнат ни!
Крал Ги вдигна глава като ловен сокол, зърнал плячката. Жерар се извърна в седлото, забравил за мъртвата овца.
— Кой ни чака? — извика Ги.
— Сарацините — отвърна вместо другите Жерар.
Като чу това, виконтът на Триполи скочи на земята, падна на колене и започна да се моли:
— О, Всевишни господарю, ние сме обречени! Тази война свърши! Ги! Царуването ти в Утремер е към своя край!
Жерар дьо Ридфорд изтича при виконта и едва се сдържа да не го срита. Вместо това положи прашния си ботуш на гърба му и го притисна надолу. Виконтът се просна по лице.
— Мълчи, предател! — кресна му Великият Магистър. След това се обърна към Ги.
— Вашите заповеди, господарю?
— Заповеди? — кралят се огледа объркано. — Да, заповеди. Ами… Нека ми разпънат шатрата. От надветрената страна на овцата, ако обичате.
Оръжието, което Амне откри в изоставения лагер на тамплиерите, се оказа неговото собствено. Липсваха щитът и шлемът, вероятно някой от рицарите ги бе взел за себе си. Мечът, ръкавиците, наколенниците и ризницата лежаха до седлото. В дисагите имаше чиста риза и няколко кочана царевица. В сянката под тях бе оставен мях с вода. Всичко това от Лео.
Но нямаше кон.
Амне се облече, метна седлото на едното си рамо, мяха с вода — на другото, скри главата си под качулката и тръгна. Чакаше го доста дълъг път.
Дори слепец можеше да различи дирята от армията на крал Ги. А Тома Амне отдавна си беше върнал зрението.
В късния следобед на третия ден от този дълъг и изнурителен поход зад ариергарда на християнските войски той срещна бедуина.
Тъкмо бе изкатерил един невисок хълм, когато до ушите му достигна слаб тътен като от далечен прибой. Беше твърде далеч, за да зърне морето, но все пак достатъчно близо, за да подуши соления му дъх във въздуха и да усети пулса на вълните. Всъщност, това, което чуваше, беше шумът на десет пъти по десет хиляди войници, вдигнали своя лагер от другата страна на хълма.
И без да притежава пророческа дарба, Амне можеше да познае на коя армия се е натъкнал. Той пусна багажа, хвърли се на земята и преодоля пълзешком последните няколко метра до билото на хълма. След това надигна предпазливо глава и надникна.
По-многобройни от колония морски птици, саладиновите войници щъкаха и клечаха между димящите огньове на безбрежния си бивак. Шлемовете и нагръдниците им блещукаха като перли в короната на някоя кралица, отразявайки във всички посоки лъчите на залязващото слънце. По-шумни от свраки край разпръснато жито, сарацинските копиеносци препускаха из лагера върху своите врани арабски коне, прескачайки огньовете и изпровождани с гневни проклятия от оръженосците.