Но сред армията на крал Ги имаше достатъчно воини, които вече бяха готови и на това.
През първата нощ от пребиваването им около разрушения кладенец сънят им беше смущаван от гръмогласните молитви на мюсюлманите, които ги заобикаляха. Отдалеч монотонните напеви приличаха на равномерен шум, издаван от гигантска, неумолима и несъкрушима машина, предопределена да стъпче бронираните рицари със силата на стотици хиляди обути в сандали крака.
По здрач неколцина от по-слабохарактерните християнски войници се метнаха на конете си и препуснаха надолу, към лагера на сарацините, за да просят вода. Смятаха, че ще ги оставят да се напият и ще им позволят да се върнат обратно.
Но никой от тях не се появи отново.
Жерар предположи, че са били пленени и обезглавели на място. Такива бяха заповедите на Саладин — поне що се отнася до съдбата на тамплиерите.
Малко по-късно мюсюлманите подпалиха изсъхналата трева и трънаците, които покриваха склоновете. Гъст, задушлив пушек се спусна над християнския лагер, предизвиквайки мъчителна кашлица. Очите на нещастниците смъдяха, но нямаше достатъчно вода, за да ги заплакнат.
Рано призори Саладин разпореди първата атака. Зловещото припяваме на войниците му така и не секна през нощта, а сега към него се прибави нищенето на зурните и тупкането на барабаните. Дори не беше необходимо сарацините да се прокрадват безшумно, след като превъзхождаха християните с десет към едно. Предните им редици се свиваха около лагера като затягаща се около шията примка.
Французите нямаха достатъчно място да маневрират с конете си и да се разгънат. Нито дистанция, от която да се засилят. Не им оставаше друго, освен да заемат позиция, рамо до рамо и да насочат право напред бойните си копия. Леките им кавалерийски щитове, удобни за бой в движение от седло, сега бяха твърде малки, за да ги защитават от стрелите. Някогашните римски легиони можеха да допрат широките си правоъгълни щитове и да издържат на дваж по-многоброен противник. Ала елегантните доспехи на нормандците не бяха подходящи за пеши бой.
А и сарацинските пехотинци не бяха онези диваци, с които трябваше да се справя някога Цезар. Те не се хвърляха напред в единоборство. Вместо това настъпваха в зловещо мълчание — ако се изключат молитвите и противната им музика. Когато приближиха остриета на копията, те размахаха ятагани и взеха да ги секат, без да се излагат на опасност. По двама-трима едновременно сграбчваха копията, запъваха се с крака и ги дръпваха рязко напред, а сетне посичаха рицарите, които ги държаха. Понякога само изтръгваха оръжията, но и това бе достатъчно.
Като подвижна конна сила армията на крал Ги бе лишена от стрелци. Рейнал също не бе взел арбалетчици от Керака. Французите нямаха с какво да обстрелват настъпващата мюсюлманска армия и можеха да се надяват, че ще я задържат единствено с върховете на копията си.
Сражението през онази първа сутрин продължи по този начин около час, съдейки по слънцето. В началото християнската армия успя да задържи своите позиции. Мюсюлманската пехота губеше кръв и постепенно се топеше. Но все още твърде много напираха отзад.
В края на този първи час един рог засвири друга мелодия и останалите я подхванаха. Сарацините отпуснаха саби и бавно отстъпиха назад. Рицарите на Ги бяха твърде изтощени, за да ги преследват. Вместо това те забиха щитовете си в пясъка и се подпряха на тях, дишайки тежко.
Саладин ги остави да почиват до края на деня, за да може слънцето да свърши онова, което не бяха успели войниците му.
През втората нощ молитвите на мюсюлманите отново не позволиха на изтощените рицари да поспят.
Малко преди зазоряване на втория ден само шепа французи бяха в състояние да окажат активна съпротива. Графът на Триполи бе събрал около себе си най-силните си рицари и неголяма група тамплиери, които още не бяха изгубили присъствие на духа. По тъмно делегация на последните бе отишла при Великия Магистър, молейки разрешение да се присъедини към пробива на графа.
Жерар отказа.
Тогава тамплиерите поискаха да ги освободи от дадената клетва за вярност.
Жерар отново отказа.
Въпреки това тамплиерите заявиха, че не се смятат вече за част от Ордена и че ще последват графа, независимо дали Жерар им дава благословията си.
Жерар само поклати глава в знак да го оставят на мира.
Междувременно графът бе наредил на рицарите да се подготвят. Измежду конете избраха онези, които все още имаха сила да препускат, макар и за кратко. Дори заплатиха щедро със злато и сребро на предишните им собственици.