Графът даде сигнал за начало на атаката веднага том слънцето изпълзя над хоризонта. Тръбачът засвири пронизително, надвивайки воя на мюсюлманските зурни. Бяха решили да се хвърлят на запад и да изскочат между двете щръкнали канари, срещу заслепените от слънцето пехотинци, охраняващи тази страна на хълма.
Докато ги изпращаше с поглед, Жерар почувства, че ръцете му неволно се свиват, готови да опънат юздите на коня и да вдигнат гладката дървена дръжка на копието.
Конницата на графа препускаше в бесен галон, когато се сблъска е предните редици на пехотата. Жерар напрегна слух, очаквайки да чуе шум от удара на бронирани тела на писъците на стъпкани мъже.
Нищо.
Редиците на пехотата се бяха разтворили като водите на Червено море в нозете на Мойсей. Графът и хората му нахлуха в оформената просека и продължиха надолу с пълна скорост. Когато и последната опашка изчезна в праха, мюсюлманската стена се затвори отново — както Червено море се бе затворило за фараона.
Едва сега до християнския лагер долетя хор от писъци, но никой не можеше да каже със сигурност дали принадлежат на французите или на сарацините. Жерар обаче таеше подозрения.
И отново примката на врага взе да се затваря около платото. Но този път мюсюлманите се държаха на почетно разстояние — десетина крачки изпотъпкана земя ги деляха от линията, която образуваха французите. Изправените срещу им сарацини ги гледаха безстрашно, монотонно припявайки своите молитвени песни. Вместо да дирят със злобни погледи някоя жертва в редиците на врага, за да я предизвикват, да й се заканват и да й обещават мъчения, те стояха невъзмутимо като стена и се молеха на своя невидим бог.
Слънцето продължаваше да се катери по небесния купол.
Амне последва Хасан ас-Сабах — както се нарече Убиецът в началото на тяхното пътешествие — в една тясна долина, из която полупресъхнал ручей си пробиваше път към бреговете на Галилейското езеро. В сивкавия здрач пред изгрев слънце Амне с мъка различи тъмнозелена падина в склона на хълма от западната му страна. Ръбът на падината пазеше тревите и ниските дръвчета в нея от сухия западен вятър. Амне откри ручея само по тихия ромон на водата сред мъхестите камъни. Заприлича му на кънтящи в далечината камбани на френски църкви. Чуруликането на птичките сякаш беше в синхрон с ромона на потока.
Името Хасан не му говореше нищо, а фактът, че принадлежеше към гилдията на Убийците и притежаваше смъртоносна сила, не беше в състояние да го разколебае — Амне беше тамплиер и също имаше необикновени сили.
— Та къде е това място? — попита той, по-скоро, за да поддържа разговора.
— Не сме чак толкова близо до Галилейското езеро, та християнският гарнизон от стената да чуе виковете ти за помощ. Нито сме близо до бойното поле, за да може Саладин да чуе моите.
— Значи местенцето е вълшебно — отбеляза невъзмутимо Тома Амне.
Убиецът се извъртя и втренчи очи в него. Първите лъчи на слънцето озариха нещо, наподобяващо съмнение, на лицето му.
— Ако има някакво вълшебство, то е на природата и се дължи на светлината, течащата вода и растенията. Нищо повече.
— Повече не е и необходимо. Първите и най-силни вълшебства са били точно тези.
— Изглежда и ти знаеш нещо за вълшебствата, сир Тома, щом това място ти дава сили.
Хасан подгъна колене и се метна назад. Тялото му прелетя над ручея и се озова върху една каменна купчина от другата страна, която се издигаше над главата на Тома.
— А ти какво знаеш за магията, щом можеш да надвиваш силите на земята?
— Ей, това знам аз!
Убиецът сви ръце на фуния и ги постави пред гърдите си, с обърнати навън лакти. Съдейки по напрежението, което се усещаше в трепкащите му мускули, той прилагаше огромна сила. Амне си спомни за момчешките си години в зимна Нормандия, когато той и приятелите му се опитваха да смачкат снега на топка. Сигурно тогава е изглеждал досущ като Хасан. Светлината на изгрева обля долината и приведената фигура на убиеца и нещо проблесна — долната част на пръстен или кристалче пясък, полепнало по кожата? — от такова разстояние не можеше да го различи. С мъчително усилие Хасан изстреля ръце напред, сякаш запращаше невидима топка по Амне.
За частица от секундата светлината в тясната долина трепна и премина цялата през Амне. Той вдигна ръка да засенчи очите си, забравил, че трябва да бъде предпазлив.
Изведнъж тревата в краката му изпращя и се подпали. Зелената морава бе обгоряла в кръг с диаметър един лакът.
— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита Амне.
Хасан се наведе, опря длани на коленете си и задиша тежко. В очите му гореше смъртоносна омраза.