— А този твой кристал… откъде се е взел?
— Александрийците, които първи практикували изкуството на алхимията, биха го нарекли философски камък. Но той не произхожда от Египет. Прадедите ми са го донесли от студените северни земи. Според една легенда той паднал от небето с огнена корона и пробил голяма дупка в земята. В друга история се разказва, че Локи — който в северната митология заема почти същото положение, каквото и вашият Ариман — донесъл Яйцето на света от Асгард или Небесата. Смятал да го подари на хората, за да пробуди в душите им искрицата на разума и съзидателните им способности.
— Ето че и ти дружиш с хората на лъжата — подсмихна се Хасан.
— Не — въздъхна Амне. — Това е само къс от метеор. Но той притежава грамадна сила. Иска се голям кураж, за да го използваш.
При тези думи той призова енергията на Камъка, която за миг се концентрира в една малка точка в корема му, а после се стрелна навън. Но този път Тома не вдигна предишната кротка вълна. От тялото му изригна яростно острие от сила и пресече долината, право към полупрозрачната пелена, която обгръщаше скалата на Хасан.
Спрели на крачка от върховете на копията, сарацините не предприемаха никакви опити за атака. Слънцето, жаждата и страхът от смъртта щяха да свършат по-добре тяхната работа. Докато лекооблечените мюсюлмани стояха неподвижно, напявайки своите песни, рицарите един по един се свличаха изтощени в пясъка. Лицата им бяха бледи като платно, устните — сухи и напукани, дъхът напускаше на пресекулки гърдите.
Всеки път, когато някой от рицарите се сгромолясваше в пясъка, неговите оръженосци се втурваха и го издърпваха назад. Доскоро празното място около стената на кладенеца сега бе покрито с нахвърляни тела.
Жерар наблюдаваше тази мълчалива и зловеща борба, докато почувства, че нервите му вече не издържат. Тогава се завъртя рязко и се изкачи до подножието на двете скали, където беше разпъната червената шатра.
Стражите сигурно щяха да го спрат, но и те бяха изпокапали от горещината. Жерар прекрачи проснатите им тела и влезе в шатрата.
Вътре беше тъмно като в катедрала по здрач, където се прецежда само бледа светила от стъклописаните прозорци. Въздухът беше влажен и застоял, миришеше на лазарет.
Крал Ги лежеше на поставения в центъра нар, проснат по гръб. Треперещите му ръце крепяха върху голите му гърди златното ковчеже с реликвата от Христовия кръст.
Но той грешеше, ако се уповаваше на този талисман, за да се спаси.
— Ги! — викна му Великият Магистър.
Рейнал дьо Шатийон изникна от сенките зад кралския нар и застана между двамата.
— Остави го на мира. Негово величество не се чувства добре.
Жерар понечи да избута принца встрани, но Рейнал се запъна.
— Никой от нас не се чувства добре — изръмжа Жерар — и скоро всички ще идем при умрелите. Само кралят може да призове хората сега, да ги събере в брониран юмрук, в единна сила…
— Която да последва конницата на графа на Триполи към небитието? — прекъсна го Рейнал. — Не говори глупости.
— Графът поведе твърде малко хора. Вече разбирам грешката му. Ако съумеем да поведем цялата армия, ако ударим в едно място, ще си пробием път.
— Лудост!
— Ти не си нито първи министър на краля, нито упълномощен съветник. Ще бъдеш ли тъй добър да се отдръпнеш? Ги!
Гласът на Жерар изтръгна краля от мъчителния делириум. Той помръдна глава и размътеният му поглед се втренчи в тамплиера.
— Кой нарушава покоя ми?
— Ги! Това съм аз. Жерар дьо Ридфорд.
— Не бива да ме безпокоят. Трябва да събера отново сили.
— Силите ти изтичат в пясъците, Ги. Ако не станеш веднага, за да поведеш хората, сарацините ще нахлуят в шатрата и ще те насекат на парчета.
Крал Ги повдигна глава на няколко пръста от възглавницата.
— Все още държим хълма.
— Но не за дълго. Хората ти окапват от изтощение дори преди да са ги ранили. Трябва да се покажеш и да ги окуражиш, ако искаш да посрещнеш жив зората.
— Султан Саладин е разумен човек. Той несъмнено е запознат с рицарските принципи. Уверен съм, че ще позволи на близките ни да ни откупят. Останалите ще трябва да се примирят с ужасното робство. От нас ще спечели цяло състояние…
— Какви са тези брътвежи? — изрева Жерар. — Моите тамплиери са сърцевината на тази армия, а сарацините не търгуват с тамплиери!
— Жалко тогава, защото вие…
Жерар не изчака кралят на довърши мисълта си, пресегна се, сграбчи го за рамото и го вдигна. Рейнал направи опит да се намеси, но тамплиерът го изтика грубо в ъгъла. Така и не разбра, нито се поинтересува какво е станало с принца на Антиохия след това, защото човекът изчезна. Навярно бе напуснал тихомълком кралската шатра.