Кралят се задърпа уплашено. Реликвата изхвърча от ръцете му и се разби на пода. Парчето от Христовия кръст отхвръкна встрани, Ги го погледна и лицето му се сгърчи в безпомощна гримаса, сякаш щеше да се разплаче.
Жерар възнамеряваше да раздруса монарха, докато събуди поне искрица сила в душата му, но в този миг откъм долината долетя протяжният зов на боен рог.
— Подхващат нова атака!
Очите на краля най-сетне се фокусираха.
— Ако е така, Жерар, иди и отведи хората си на безопасно място.
— И къде е това място, господарю? — попита той с насмешлива любезност.
— Там, където отиде графът на Триполи — отвърна също тъй усмихнато кралят. — Сигурно ще можеш да го последваш.
Жерар нададе гневен вик и бутна краля обратно на нара. След това изхвърча от червената шатра, като опипваше пояса си за дръжката на меча.
Заел удобна позиция на съседния хълм, султан Саладин наблюдаваше атаката на войниците си срещу тясното място между двата каменни стълба. Съвсем скоро крехката линия от бронирани рицари се пречупи и сякаш беше погълната от полуголите мюсюлмански пълчища.
— Разбихме християните! — закрещя екзалтирано Ал-Афдал, най-младият от синовете му, който от възторг едва се държеше на седлото на своето пони. Животното се размърда уплашено и момчето се вкопчи в гривата му, за да не падне.
— Мълчи! — сгълча го Саладин. — И научи нещо от мен. Виждаш ли червената шатра на върха на хълма? — Той посочи над върховете на каменните стълбове.
— Да, татко. Това е шатрата на краля, нали?
— Разбира се. Онези войници се сражават, защото го пазят. Готови са да умрат, но да го защитят с телата си.
— Разбирам, татко.
— Няма да ги сразим напълно, докато онази шатра стои.
— Но тя вече се клати, татко! Виждам, че се разтърсва!
— Виждаш само трептенето на маранята във въздуха. Онази шатра няма да падне, докато не избием всички християнски воини на хълма.
— Ще получа ли един подарък от теб, татко?
— Какъв подарък, сипе?
— Черепът на крал Ги, инкрустирай със злато?
— Ще видим.
Файл 06
Скъпоценни камъни
Сладка полза има и бедата —
като жаба грозна, крастава, отровна,
ала — с корона на главата.
На градското пристанище в Харвей Кедарс Том Гюрдин бе последният, който се качи на стълбичката на нощния ферибот. Беше изчакал този момент, притаен в близката телефонна кабина, наблюдавайки оттам пристанището, ферибота и пътниците, докато не чу призива на корабната свирка.
Никакви тъмни сенки, спотайващи се из околностите, нито пък ниски, плещести, чернокоси, мургави мъже, които да се качват на ферибота.
Корабът, всъщност преустроен рибарски траулер, разполагаше с пасажерска надстройка, вдигната върху контейнерите за риба. Тримата късни пътници — с един повече от екипажа — седяха отпуснати на скамейките в каюткомпанията, докато двайсетметровото корабче пореше тъмните води на залива Барнегат в посока към материка.
Гюрдин реши, че е време да направи рекапитулация. Не разполагаше с налични пари, нито с кредитни карти и документи за самоличност. Носеше нови дрехи, далеч по-скъпи, отколкото му прилягаше, но затова пък смачкани и изцапани. Кратката разходка из солената вода бе развалила фината кожа на обувките, които сега изглеждаха сбръчкани и напукани. В джобовете си имаше само ножа, отнет от Санди, и кутията за моливи на стария тамплиер, която пак Санди бе взела от трупа тази сутрин.
Какво ли имаше в кутията? Беше твърде лека, за да съдържа оръжие, нито пък отвътре потракваха моливи. Той я разгледа, намери една вдлъбнатина в страната й и натисна, за да отвори капачето.
Камъни.
Вдигна глава да провери дали останалите пътници не го наблюдават. По-близкият се бе свил на скамейката, подпрял глава на облегалката. Очите му бяха затворени.
Другият седеше полуизвърнат към прозореца и разглеждаше тъмнозелената ивица на брега.
Гюрдин отново насочи вниманието си към кутията. Отвътре беше покрита със сивкава втвърдена пяна, в която имаше различни по големина дупки. Всяка дупка съдържаше камък със същата форма. Общо камъните бяха шест на брой, не по-големи от палеца му, с еднакъв, червеникавокафяв цвят. Цветът им му напомни за петното на дъното на чашата за вода, която веднъж Санди му бе поднесла.
Не бяха шлифовани както камъните, извадени от постоянно течаща вода. Само един имаше гладки, заоблени страни, останалите бяха грапави, покрити с драскотини и пукнатини, като току-що отчупени кристали.