Гюрдин ги поднесе към очите си. Наистина би могъл да ги оприличи на кристали, само дето по краищата им се виждаха жилки и фибри като на азбест или необработен нефрит.
Той изпружи показалец и докосна влакнестия, нешлифован ръб.
Шокът, който премина през тялото му, накара нервните възли в раменете и слабините му да се свият болезнено. Едва не изпусна кутията, но все пак успя да я притисне към гърдите си.
Гюрдин вдигна пръст пред лицето си, очаквайки да види почерняла рана или най-малкото мехур.
Вместо това видя гладка, розова кожа.
Той си пое дъх, подготвяйки се за болката, и отново докосна камъка.
Същата болезнена вълна се разля нагоре по ръката му. Този път обаче вместо да се отдръпва, той натисна по-силно. Вълната от болка взе да отслабва и избледнява, докато накрая се превърна в далечен отглас някъде вътре в тялото му. В един тон.
Си бемол.
Звучеше като устна хармоника, свиреща в тясна каменна зала или в камбанария.
Тома очакваше звукът постепенно да утихне, както ставаше с всички звукови трептения, но този продължаваше и продължаваше, попивайки в нервите и костите на черепа му. Чист си бемол.
Дори болката бе погълната от този звук.
Той вдигна пръст и звукът изчезна — така внезапно, сякаш никога не го е имало.
Докосна с пръст камъка и звукът се появи отново — същият като одеве, но без болката.
Гюрдин опипа и останалите камъни, като всеки път се подготвяше за болезнената вълна. Откри ре, ми бемол, ла бемол, ре бемол и един странен аномален звук, смесица между до бемол и зле настроено до. Свирещите камъни бяха подредени в кутията, без да се спазва някакъв определен ред, което му подсказваше, че предишният им притежател или не е имал музикален слух, или въобще не е чувал тоновете на камъните, когато ги е докосвал. Кутията беше като стъклена хармоника с разстроено до. Но защо…?
Гюрдин изведнъж се досети, че тези парчета от червеникавокафяви камъни са всъщност част от нещо по-голямо. Вероятно от едър кристал, голям почти колкото юмрука му, в който обаче щяха да са съсредоточени всички завършени тонове. Когато парчетата бъдат събрани отново, те щяха да зазвучат в цялата гама от тонове, включвайки дори най-ниските — с честота един удар на столетие, които само делфините бяха в състояние да уловят — до най-високите, почти молекулярни вибрации, различими за ухото на комара. Но Гюрдин можеше да ги чуе всичките в ума си. Песента на свиващите се звездни газове, която се носеше далеч напред и назад във времето.
Фериботът се разтърси леко, оповестявайки, че е допрял кея на Уертаун. Том Гюрдин затвори кутията с камъните и се надигна, за да слезе на брега.
След хилядолетния сън в кехлибарената гробница Локи отвори очи и се огледа. Намираше се на място с вълни от енергия — не много по-различно от мястото, което бе напуснал. Но раздиращата болка беше изчезнала. Вече трудно си спомняше агонията от плискащата го в очите киселина, блясъка на снежнобелите нокти, захапката на черните, железни вериги, кипящите отрови, които проникваха в мозъка му, отнемаха силата му, парализираха движенията му…
Спри! Това вече е минало. Нека се съсредоточа върху настоящето!
Локи споделяше това място с някаква женска — както бе делил и други места със своята любима дъщеря. Той разгледа тази непозната жена, докато тя още се гърчеше и ломотеше в периферията на неговото съзнание.
Оказа се, че въобще не е жена! Тя само се мислеше за такава, за майка и дарителка на живот, за професионална утешителка, за милосърдна сестра и детегледачка. Към нея беше прикрепено парче от етикет: Илайза 212.
Какво беше това място, че го охраняваше женски голем?
Локи се зае да изучава матрицата, чийто пленник се бе оказал. Тя притежаваше решетъчна структура, като онова другото място. Освен това притежаваше запаси от енергия. Но за разлика от несекващите енергийни потоци в предишния му затвор, тези бяха миниатюрни и дискретни като песъчинки на плажа. Всяка енергийна пъпка заемаше определено място, което имаше някакво значение или опразваше място, запазено за нея — което също имаше някакво значение.
Локи разбърка тези места на светлина и не-светлина, наблюдавайки как примигват и се въртят.
Някъде далеч настъпи истински хаос. Подушваше го и това беше добре.
Телефонният киберпревключвател, координиращ гласовете и информацията в Ню Хейвън, окръг Кънектикът, внезапно направи 5200 едновременни свързвания. Превключвателят се претовари и издъхна в блясъка на славата.
Локи искаше да види тази картина отново.
Големът понечи да възрази, но той й нареди да мълчи със студена усмивка.