Локи махна с ръка и цялото пътно движение в Дженкинтаун, източна Пенсилвания, бе преместено отляво. Десните платна угаснаха и престанаха да приемат превозни средства. При средна плътност от 280 коли на километър това доведе до прехвърляне на грамадна част от потока върху затревения банкет.
Тази работа се оказа далеч по-приятна, отколкото да се занимаваш със съдбите на безсмъртните богове! — засмя се Локи. След това насочи вниманието си към голема, за да види какво повече може да научи за това място.
Докато крачеше по брега покрай вълнолома на Уертаун, Том Гюрдин внезапно бе споходен от мисълта за това, че повърхността на планетата се състои предимно от вода и че в момента се намира на границата с тези седем десети течност, които се плискаха върху напукания асфалт на крайбрежната улица. Отвъд пристанището го очакваха пригладени пясъчни дюни и жилава трева, изсъхнали солени блата и още вода. Никъде в този свят нямаше прави линии, освен тези, прокарани от човешка ръка — както тук, по края на пристана. Дори бреговата линия на Калифорния, белязана от високи скали, бе насечена от песъчливи участъци, където пясъкът и водата се смесваха в обща приливна маса, по-скоро твърда, отколкото течна, както краят на далечните глетчери бе само смес от натрошени морени и едри, ледени късове.
Докато разсъждаваше над тези и други неща, Гюрдин неусетно стигна центъра на града, където бе спирката на метрото.
Из по-голямата част от Ню Джърси метрото се движеше над земята. Бетонни колони, забити надълбоко в песъчливата, почти блатиста почва и приковани със стоманени въжета за дюните, подпираха четири блестящи метални релси, върху които се плъзгаше най-разнообразна колекция от лекотоварни коловозни мотриси, широкоплатформени камиони, префасонирани тролеи и понякога — дори автобуси с метални колела, каквито можеха да се видят навсякъде из Босуош. Филаделфийските вагони винаги бяха черни, а идващите и отиващи към Ню Йорк бяха оцветени във всички цветове на дъгата. При едни влизането ставаше през странични плъзгащи се врати, други бяха устроени с прозрачни, стъклени будки със стъпала. Само няколко бяха оборудвани с функциониращи климатични инсталации, прозорците на останалите зееха широко за хладния вятър. Ала въпреки различията във формата, дизайна, конструкцията и оборудването, всичките имаха едно общо качество — пътниците ги наричаха за по-кратко „метрото“.
След близо петнайсет години съвместна и вярна служба вагоните бяха толкова разбъркани, че почти всяка композиция се състоеше от различни модели превозни средства. Гюрдин се зачуди коя сила на света е в състояние да докара толкова на юг в Ню Джърси междуградска мотриса „Банго & Бъкспорт“, притисната между лекотоварен „ЛРВ“ и масивен едрогабаритен камион „Фокс чейс“ — всички черпещи енергия с помощта на импровизирани тролейни щанги и сгъваеми токоприемници.
И почти в същия миг умът на Том Гюрдин му подсказа отговора — задъхващото се нетърпение на диспечерите да сглобят час по-скоро поредната композиция към някой отдалечен край на пътната мрежа и тяхната готовност да използват за целта която и да било стоманена кутия на колела. Ако разполагаха само с двайсет минутна пауза между отпътуванията, сигурно щяха да монтират магнитни четки в основата на фургоните и да ги освободят от необходимостта да следват електрозахранващите кабели.
Гюрдин забави крачка. Винаги ли е можел да разсъждава по този начин? Да вижда отговори, взаимовръзки, стереотипи, още преди умът му да оформи въпросите?
Не беше сигурен.
От Уертаун „крайбрежната линия“ се насочваше на север към Осбъри парк и Лонг Бийч, или на юг към Атлантик сити, Уайлдууд и Кейн Мей. Гюрдин вече знаеше, че от северната спирка потегляха дузина други линии, които се разклоняваха към нюйоркска околия и още по на север за Алентаун-Бет-лейм и Голям Питсбърг. От южната крайна гара Кейп Мей, висящ монорелсов влак пресичаше залива Деуер и правеше връзка с линията Чесапийк за Доувър. Озове ли се там, пред него се разтваряше цялата средноатлантическа мрежа.
Том Гюрдин бе готов да хване първия влак в която и да било посока. Докато приближаваше пропускателния пост, той бръкна по навик в задния си джоб за портфейла с картата.
Джобът, разбира се, бе празен.
Сега какво? Да моли за дребни? Щеше да го стори, ако минувачите по улицата вдъхваха поне малко доверие. Ала точно по обед, когато слънцето печеше право отгоре, улицата изглеждаше почти безлюдна.
На близкия ъгъл се мъдреше „машина за пари“, универсален градски банкомат. Подобни апарати съдържаха до сто хиляди в прилежно подредени петдесетачки, които само чакаха някой с правилния код да ги вземе. Бедата беше, че Том не разполагаше с магнитната си кредитна карта.