Първият влак, който дойде, пътуваше на юг.
Той се качи през задната врата две секунди, след като се отвори, и забеляза — с лека въздишка на облекчение, — че жената и детето не го последваха. Вагонът беше празен, а през предните и задните прозорци се виждаше, че съседните вагони също са почти празни. Само няколко пътници седяха, загледани напред, или четяха. Никой не му обръщаше внимание.
Том Гюрдин избра една двойна седалка в средата на вагона и се настани удобно. Вероятно щеше да е по-добре да стои прав, но така щеше да привлича внимание, а и да е удобна мишена за стрелба от перона. Освен това до следващата спирка имаше осем километра.
Когато влакът се изравни с перона на Барнегат, Гюрдин надникна през прозореца и сърцето му замря, на перона имаше група от петима мъже, облечени почти еднакво. Веднага щом влакът започна да забавя ход, те се разпръснаха, заемайки позиции край вратите на трите вагона.
Откъде знаеха, че ще бъде в този влак?
Новосъбуденото съзнание на Гюрдин вече беше готово с отговора — сподвижниците на Александра от къщата на брега имаха свои хора на материка, с които поддържаха радиовръзка. Не беше трудно да се досети, че рано или късно Том ще се появи на някоя от станциите на метрото — в края на краищата това бе единственото транспортно средство в Босуош. А оттук до решението да разположи постове на всяка от станциите в района оставаше само една крачка.
Ако предвидиш пътя, по който ще тръгне лисицата, можеш да минеш напряко и да я причакаш. Не е необходимо да я преследваш из тресавищата.
Вратата се плъзна встрани, мъжете нахлуха във вагона и застанаха от двете страни на седалката. Подкрепленията пристигнаха през вратите към съседните вагони. Общо петима мъже го бяха обкръжили от всички страни. Един от тях заговори:
— Добър ден, господин Тома Гюрдин.
Беше Итнейн, палестинският командос, който му бе спасил живота с примката от струна на пиано.
— Имаме заповед да ви заловим и отведем жив и в относително добро състояние. Хората ми и аз ще се придържаме стриктно към разпорежданията. Известно ни е, че владеете добре различни бойни изкуства. Вероятно ще успеете да повалите един или двама от нас, но в края на краищата със сигурност ще ви надвием. Освен това, струва ми се, че скрупулите няма да ви позволят да вдигнете ръка срещу човека, който ви е спасил живота. Кажете сега — готов ли сте да ни последвате, без да се съпротивлявате?
Гюрдин сведе глава, преценявайки шансовете си. Петима срещу един беше наистина доста неблагоприятно съотношение — обикновено непреодолимо, — ако петимата притежаваха известни умения и бяха твърдо решени да изпълнят задачата докрай. В ръкопашна схватка Гюрдин би могъл да повали трима, дори четирима от противниците си, преди някой от останалите да пробие защитата му и да го спре. След това щеше да е играчка в техните ръце.
Само дето Итнейн му бе признал, че имат заповед да не го убиват и да се изложат на максимален риск само и само да го отведат жив. Разкриването на намеренията им беше тактическа грешка, която променяше съществено съотношението на силите — сега Гюрдин можеше да играе на сериозно, докато те трябваше да внимават, за да не го наранят.
Групата на Итнейн можеше да се надява да го изтощи докрай, като всеки от членовете й се изложи на достатъчен брой удари.
Едва сега Гюрдин разбра замисъла на Итнейн. За да си възвърне свободата, Том Гюрдин трябваше да убие или да рани тежко петима яки, опитни в ръкопашен бой мъже. Някъде другаде го чакаха още шестима и още стотици може би. Кожата му щеше да подпухне и да се разкървави от толкова много удари, докато ги поваляше, един по един.
Май наистина беше по-добре да се откаже от съпротива и да ги последва кротко.
— Добре — въздъхна той. След това се облегна назад и се усмихна почти безгрижно.
Вратата се затвори и влакът потегли.
— Пропуснахте си шанса — отбеляза Гюрдин.
Мъжете останаха по местата си, полюшвайки се в такт с набиращата скорост композиция.
— Влакът отива само до следващата спирка — осведоми го Итнейн. — Там ще ни чакат моите хора.
Когато влакът приближи станция Манахоукин, Гюрдин се премести в края на седалката, извъртя се към пътеката и се изправи. Тялото му се напрегна инстинктивно, за да компенсира силата на инерцията. Един вътрешен глас му подсказваше, че ако се хвърли напред във вагона, срещу тримата мъже, които блокираха пътя му там, инерционната сила ще увеличи удара му с поне шейсет процента. Усещаше я да тегли тялото му като живо олицетворение на глождещото го изкушение, да набира сили… да расте.
Гюрдин подтисна желанието си. Би могъл, разбира се, лесно да повали и тримата. Сигурно щеше да успее да излезе на перона, но там щяха да го посрещнат „другите“ хора на Итнейн.