Вместо това той закрачи към вратата, където тримата вече го чакаха в полукръг, и излезе спокойно навън.
Слязоха по стълбите на приземното ниво, където беше паркиран черен фургон с отворена задна врата. До вратата го очакваха още двама мъже със същите небрежни дрехи и оръжия в ръце.
Придружен от Итнейн и останалите, Гюрдин приближи нехайно фургона, като се усмихваше и размахваше ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжен.
Въоръженият мъж отляво вдигна своя пистолет с причудлива, прекомерно удължена цев и простреля Гюрдин в гърдите.
Том погледна надолу, усетил някаква хладна течност да изтича от мястото на удара, почти очаквайки да зърне бликаща червена кръв и парчета от строшена кост. Вместо това забеляза перушинената опашка на упоителна стреличка. От гърдите му стърчеше сребриста спринцовка.
Отрова? Упойка? Приспивателно?
Краката му се подгънаха и той полетя към задната броня на фургона. Погледът му се замъгли, ръцете му задраскаха по покрития с мокет под. Едва сега забеляза, че вътре седи някой — неподвижен, като статуя на божество, но облечен с бяла риза или поло — а може би просто имаше превръзка от бинт на шията.
— 3-здрасти, Т-том — рече пресипнало Санди.
— Не очаквах да се натъкна на подобна некомпетентност в група от толкова внимателно подбрани хора — подбрани от самия мен.
Гласът беше леко подигравателен, надменен, нехаен, подчертано мъжки, с лек британски акцент. Накратко, глас на интелигентен човек за всяко американско ухо. И въпреки това гласът, който продължаваше да кънти в слуха на Том Гюрдин, докато той постепенно идваше на себе си, издаваше още нещо. Дали не се усещаше следа от умело прикрит френски акцент? Или може би дори арабски?
— Човек трябва да се примирява с това, което има — продължаваше да нарежда Санди, която изглеждаше доста възстановена за краткия период на тяхната раздяла. Дали причина за всичко това не бе лекарството в кръвта му?
Том усещаше под бузата си грапавата повърхност на мокета. Той премести ръце и изведнъж осъзна, че не са го завързали. Напъна мишци да се надигне и тогава откри още нещо — че мускулите му са отслабнали, сякаш е болен от парализа. Тялото му се надигна на няколко сантиметра над пода и след това тупна звучно долу.
— Приятелчето ти опитва силата си.
— Аха.
— Още не сме готови за него.
— Да го упоим ли предлагаш?
— Не, не това. Нека сам се събуди. Може би трябва да присъства на нашата атака. И да ни прецени колко струваме.
— Да ни прецени значи. Това може да е нож с две остриета.
— Както и да е… Пък и в новото му състояние, искам да кажа, след като докосна кристала… току-виж ни снабдил с полезна информация.
— Щом настояваш.
Гюрдин отвори очи. В купето на фургона беше тъмно. Той завъртя леко глава и погледна към Санди и другия. Не можа да ги види, бяха скрити зад седалките на шофьорската кабина. Може би го разглеждаха през скрита камера. Или пък просто не се интересуваха какво прави.
— Угх…? — той раздвижи челюст и прокара език по устните си. — Сега какво?
— Спящият се пробуди? Чудесно! — обяви възпитаният глас. — Добре дошъл, сър. Bienvenu. И хиляди извинения. Ако не бяха ограничените възможности на моите сънародници, щях да накарам да ви подготвят подходяща стая, оборудвана с легло, където да се пробудите в нормална обстановка.
— Колко… време бях в безсъзнание?
— Кой пита?
— Том Гюрдин — както вероятно знаете.
— За съжаление, не чак толкова дълго. Дозата трябваше да стигне за шест часа реално време. Все още сме същия ден, само дето е вечер.
— Какво…? — Гюрдин седна и потърка гърба на носа си. — Няма значение. Къде се намираме?
Той се огледа и забеляза малко прозорче в предния край на помещението. Оттам идеха светлината и гласовете.
— Мейс Лендинг, Том. — Това беше Санди. — Все още в окръг Ню Джърси.
— Този Мейс не го знам. Виж с Ню Джърси вече съм запознат доста добре.
— Има и чувство за хумор! — възкликна мъжът. — Това ще направи срещата ни далеч по-приятна.
Гюрдин допълзя до малкото прозорче, вкопчи се в ръба му и се надигна, докато очите му се изравниха с долния край. Отсреща видя таблото на фургона, тила на Санди и на чернокосия мъж и море от зелени тръстики зад предното стъкло. Слънцето беше ниско над тръстиките, както подобаваше за края на един спокоен следобед. В далечината се виждаха белоснежни върхове или може би солени хълмове.
— Какво чакаме? — попита Гюрдин.
Мъжът извърна глава и Том видя мургава кожа, гърбав нос и извивката на прилежно подрязан мустак.