— Да дойде нощта. Както и да си възвърнеш силите. Не се опитвай да стоиш изправен. Отпусни се, Том Гюрдин. Остави на нас да вземаме решенията.
В мига, когато мъжът произнасяше последните думи, изтощените пръсти на Том се разтвориха и той се свлече надолу по металната стена.
Вратата имаше далеч повече украшения, отколкото беше необходимо. Всичките тези метални заврънкулки, смръщени лъвски глави, стоманено-никелови пръчки и ковано желязо по-скоро дразнеха артистичните възприятия на Хасан ас-Сабан.
Един дълъг живот — дванайсет дълги живота — бяха предостатъчни, за да превърнат всеки нормален човек в почитател на простотата, на елегантната икономичност, на гладко смазаната ефикасност. Тази врата, с крещящата й претенциозност, беше един атавизъм, паметник от времето, когато европейците са вярвали, че наистина значат нещо в този свят. Всичко това, разбира се, беше само илюзия.
Хасан седеше в жълтото порше на стотина метра от вратата. На двеста метра в противоположна посока беше паркиран закрит камион, в който се спотайваше неговата главна ударна сила. За случайния минувач това бяха само две превозни средства, спрели на известно разстояние на пътя, обърнати едно срещу друго от двете страни на електроцентралата Мейс Ландинг.
Кучето, обаче, не беше случаен минувач.
То клечеше почти зад вратата и вниманието му бе погълнато от поршето. Дали това, което прозираше в бляскавия му поглед, беше интелигентност? Какво би могло да каже за двойката, седнала в спортната кола? Хасан знаеше, че номерът на колата се намира извън полезрението на животното, което беше заслепено от лъчите на залязващото слънце. Пък и номерът беше напълно валиден, свързан с фиктивна личност, чийто маршрут съвпадаше с този на Хасан, поне що се отнася до сведенията в компютъра за употребата на кредитната му карта.
Александра се намести на седалката зад него.
— Какво има? — попита той.
— Разбира се, че ще те последвам, Хасан.
— След триста години, скъпа, просто нямаш друг избор.
— Е, не съвсем… но дори след толкова много време има неща, които не разбирам.
— И те са…?
— Защо искате да превземете тази централа? Не можете да я задържите дълго. Нито ще успеете да я предадете обратно без последствия.
— Що се отнася до последното, ще преговаряме за безпрепятствено напускане на района и осигурен транспорт до някоя точка извън пределите на Щатите, където няма закон за екстрадиране. Притежателите на станцията с радост ще настояват да получим всичко това, само и само да не се стига до неприятна развръзка.
— Но защо въобще ви трябва да я превземате? — настояваше тя. — За паричен откуп? Тези неща никога не са те интересували.
— Аз съм учител, Александра.
— Да, преподаваш някаква форма на хаоса.
— Това ли е мнението ти за хашишиюните?
— Ами…
— Преподавам приложна мъдрост. Време е американците да се научат да живеят без нещата, от които смятат, че имат нужда. Някога, за не повече от минута, ние, истинските последователи на джихада, държахме лоста, с който да ги поместим, да им причиним болка. Уахабитите и шиитите, които контролираха нефтените находища, дърпаха юздите на жадната за енергия европейска икономика. После обаче се появиха и други фосилни находища, които за нещастие не бяха притежание на правоверни. Западният свят откри и овладя атомната енергия и ние изгубихме своята мощ. Но ако Божият вятър понечи да смени отново посоката си — продължи той, — току-виж отново сме си възвърнали изгубените козове. Можем да превземем тази електроцентрала, да я спрем, да я унищожим и да потопим в мрак целият участък по крайбрежието от Деуер до Кънектикът. Това ще ги научи каква е цената на силата — включително и тази на тока.
— А Гюрдин? Той какво общо има с това?
— Той ще научи мен на същото.
— Ако въобще познава силата.
— Трябва да я познава, ако е човекът, който твърдиш, че е.
— Но защо ти трябва да го водиш тук?
— Има ли по-добро място да го подложим на изпитание? Итнейн ще го придружава по време на щурма на електростанцията. Ще го поставим на най-опасното място. И после ще видим.
— Ами ако пак те надвие?
— Няма да е за дълго. Веднъж вече го победих, а сега съм по-възрастен от него с много животи. Докато той беше принуден да… как беше думата… „подскача“ във времето, аз изминах дълъг път. Много неща научих от последния път, когато се срещнахме с Тома.
— Но все още не знаеш как да използваш Камъка.
— Зная повече, отколкото можеш да предположиш.
— Така ли? И какво толкова знаеш, господарю?