— Камъкът е подвластен на влиянието на електромагнитните вълни. В него има измерение…
Кучето зад вратата изви глава на запад, сякаш оттам го викаше господарят му. То се изправи, пристъпи в тази посока, спря и отново погледна към колата. Някъде другаде се взе решение, защото кучето се извъртя и се затича, отдалечавайки се от оградата.
— Можем да започваме — обяви Хасан и бутна вратата. Той се пресегна към дръжката, с която се отваряше багажникът на колата.
— Какво ще правиш сега?
— Ще отворя вратата. — Той извади от багажника гранатохвъргачка и разгъна трикракия й статив. От другата страна на пътя хората му започнаха да скачат от каросерията на камиона.
Хасан вдигна един от специалните заряди и го нагласи в задния отвор на гранатомета.
— Не трябва ли да си по-близко до вратата? — попита го тя.
— Не.
Той се прицели, като нагласи кръстачката на мерника върху едно от лъвските лица, и натисна спусъка.
Пфуууйт! От дулото на гранатомета изхвърча дълъг облак от жълтеникав дим.
Като го видяха, хората му се проснаха върху асфалта и прикриха вратовете си с длани.
Хасан не сваляше око от мерника.
Лъвската глава изригна.
Когато Гюрдин се свести отново, ръцете и краката му бяха повъзстановили силата си, макар да бяха вкочанени от дългото лежане в неудобна поза. Усещаше в устата си металически вкус, вероятно постедействие от упойката, но главата му беше бистра.
Във фургона цареше непрогледен мрак, сигурно отвън бе нощ. Изминали бяха най-малко осемнадесет часа, откакто го бяха отвлекли от басейна на „Холидей хъл“. През това време го бяха разкарвали със скоростен катер из морето, наложи се да се спотайва на тавана на изоставена и полуразрушена къща, да се прокрадва между крайбрежните дюни под палещите лъчи на слънцето, да мери сили с една жена, готова на всяка цена да го убие, а след това се бе въргалял по пода на този фургон. Нямаше нищо за ядене, нито възможност да се измие или да се облекчи. Тялото му беше покрито с лепкава пот, ризата му беше подгизнала. Усещаше, че мирише… но какво можеше да направи?
Да се опита да не обръща внимание.
Той се надигна, като навреме се сети да свие глава, преди да се е ударил в тавана. Пристъпи право към малкото прозорче и надникна през него.
Шофьорската кабина беше пуста. Единствената светлина идеше от пътя на няколко мили по-нататък, където вероятно имаше малък град. Но не, след около минута вече виждаше, че светлините са малко по-различни — ярки и разположени ниско, като при индустриалните сгради.
Тъй като нямаше какво да прави, Гюрдин се зае да ги изучава внимателно.
Комплексът беше огромен. Измина малко време, преди очите и умът му да възприемат и анализират информацията, която му даваха светлините — зеленикавото сияние на стаите с фосфоресцентно осветление, примигващите червени лампи на маяците за предупреждаване на нисколетящи самолети, белите гирлянди на уличните лампи.
Гюрдин изучаваше всичко това внимателно и съсредоточено, както астроном би разглеждал звездното небе. Най-близките светлини бяха на не повече от километър от него. Блясъкът им се усилваше и отслабваше на равни интервали. Вероятно се командваха от фоточувствителни датчици, разположени по края на периметъра, за да улесняват работата на охраната. Като прецени разстоянието между тях и измери дължината на мрежата на око, той стигна до извода, че комплексът е дълъг поне четири километра.
Каква индустрия можеше да се развива тук, насред блатата на централен Ню Джърси? Рафинериите и химическите заводи, с които бе прочут районът, се намираха далеч на север. Мейс Ландинг. Това име сякаш му беше смътно познато. Нещо от телевизията. Нещо за атомна енергия — не, термоядрена енергия! Чакай, чакай — та това беше главната термоядрена централа на Босуош, която захранваше целия район от Ню Канаан до Уилмингтън. Том Гюрдин седеше току до оградата й, във фургон, управляван от мъж с чуждестранен акцент, придружен от цяла група мъжаги, облечени в полувоенни дрехи… и това ако не беше достатъчно колоритна картинка!
Задната врата на фургона се отвори и тъничък сноп от фенерче освети краката на Гюрдин.
Той се извърна и засенчи очите си с ръка.
— Вече можеш да излезеш — нареди му водачът на групата, Итнейн.
— Какво ще правите с мен? — попита Том, макар да знаеше отговора — очевидно нямаше да го убият, след като вече го бяха упоили. Ето защо приближи задния край на фургона и излезе навън.
— Господарят Хасан нареди да наблюдаваш атаката.
— Да не сте решили да нападате електростанцията?
— Да. Ела.
— Къде е Санди?
— Нямаме време за нея сега. Побързай.