Гюрдин повдигна рамене и закрета след мъжа, чийто обувки стържеха с метален звук по асфалта. На светлината на звездите успя да различи, че палестинецът се е издокарал в камуфлажна униформа и високи военни боти, а под левия му лакът се поклаща блестящо металическо тяло на автомат с цилиндричен пълнител.
Малка група мъже, вероятно не повече от пет или шест на брой, се бяха спотаили от другата страна на пътя, където банкетът се издигаше. Зад тях блестеше гладката повърхност на блато, заобиколено по края от щръкнали тръстики.
— Да не сте намислили да го преплувате? — попита той.
— Това е само за отклоняване на вниманието. Главната атака ще бъде на друго място и лично ръководена от моя господар.
— Хасан ли?
— Да.
— Хасан ал-Шабат? Хари Сънди?
— Моля те! — мъжът до него замръзна. — Не бива да използваш това просташко име. Особено, ако си сред последователите му. Името, което ти произнесе, бе измислено от глупави западни журналисти. Истинското име на моя господар е Хасан ас-Сабах. Това е много древно персийско име.
— Да де, така е. Но той е също и Хари Фрайди, нали? Мъжът, който предвождаше въстанието на заселниците в Хайфа и по-късно успя да вкара контрабандно водородната бомба в Хан Юнис?
Итнейн го погледна.
— Така е. Но тези подвизи на моя господар са от други времена — според твоето летоброене.
— А сега действа в Щатите.
— И ние всички също.
— И съм му притрябвал по някаква причина.
— По някаква причина — повтори Итнейн.
Мъжът се извърна и издаде няколко команди на арабски, като използваше много жаргонни и военни изрази, които Гюрдин не познаваше. Успя да улови думите „ракета“ и „обхват“, но така и не схвана същината на командите, докато мъжете не започнаха да отварят продълговатите сандъци, които бяха струпани в краката им.
В мъглата проблесна епоксиднобялата обвивка на ракетите „Сий Спароу“. Тъмните дула на гранатометите бяха скрити в сянката на капака.
Гюрдин познаваше тези оръжия. Бойната глава на ракетите притежаваше високоволтов кондензатор, аргоново-неонова лазерна лампа в състояние на повишена възбудимост, лъчев дефлектор и стъклено горивно топче с размера на житно зрънце. Топчето съдържаше смес от деутерий и тритий. При удар с целта кондензаторът зареждаше лазера, който изстрелваше високоенергиен кохерентен лъч, дефлекторът от три страни го фокусираше върху топчето, при което стъклената обвивка на горивото се изпаряваше мигновено. Външната повърхност на стъклото се разпръскваше наоколо, а вътрешната притискаше и затопляше сместа от водородни изотопи, докато ги превърне в хелий. Резултатът беше миниатюрна водородна бомба.
Експлозивната сила на „Сий Спароу“ беше почти нищожна и се равняваше на тази на обикновена ръчна граната. Но не тя определяше поразяващата й мощ, а електромагнитният импулс, способен да изгори всякакви електронни уреди в радиус от един километър.
Така например по време на изпитанията една от ракетите бе паднала на стотина метра от целта, изпращайки на дъното стара 15 000 тонна ракетна подводница от клас „Охайо“, чийто електронни вериги се бяха превърнали в пепел. Адмиралите, присъствали на това учение, гласуваха на място ракетата да бъде приета на въоръжение.
— Какво ще правите с тях? — попита Том Гюрдин.
— Ще премахнем кучетата пазачи.
— Как не се сетих — кучетата пазачи. Ами електронните уреди в станцията?
— Те са извън обсег. Освен това вероятно са добре защитени, наоколо има доста източници на лъчение.
— Вероятно… — повтори Гюрдин.
Мъжът, на когото говореше Итнейн, се наведе и извади внимателно една ракета от сандъка. Той откъсна червената предпазна лета, прикачена към обезопасителния шплент на задействащата ръчка. Докато друг от хората на Хасан държеше гранатомета изправен, той спусна ракетния заряд в дулото, при което автоматично се задейства и ръчката. След това двамата повдигнаха установката на раменете на трети и докато той я прикрепяше, разпънаха триножника.
Мъжът включи малко контролно табло и лицето му се освети от бледите светлинки на няколко разноцветни лампички. Той завъртя дулото към оградата, свери насочването с мрежата на лазерния прицел и обви с мургав пръст пистолетната дръжка на спусъка.
Том Гюрдин се опита да си представи какво вижда стрелецът. Мрежата едва ли представляваше интересна цел. Може би се прицелваше в кучето?
Когато мъжът изстреля ракетата, Том вече беше напълно готов. Той се наведе и прикри очи, за да не изгуби при блясъка от изстрела адаптацията си към тъмнината. Докато заглъхваше екотът от първия взрив, той се зачуди дали електромагнитният импулс няма да унищожи и записите в новите му документи и кредитната карта. Не че това имаше някакво значение, ако ги заловят при опит да завладеят термоядрена станция.