Илайза 212: Притеснява ли ви това, че разговаряте с машина?
Клиентът: Май не. Откак се помня е така.
Илайза 212: На колко години сте?
Клиентът: На трийсет и тр… уф… на двайсет и осем. Защо да те лъжа?
Илайза 212: Защо, наистина? Тук съм, за да помагам. Имате приятен, добре обработен глас. Използвате ли го в професионален аспект?
Клиентът: Какво искаш да кажеш — дали не съм говорител?
Илайза 212: Или актьор, певец…
Клиентът: Понякога пея за собствено удоволствие. По предпочитам да свиря на пиано. Всъщност само това правя.
Илайза 212: Обичате ли да свирите на пиано?
Клиентът: То е като да дишаш чист кислород. Извисява.
Илайза 212: Какво свириш?
Клиентът: На пиано, нали ти казах?
Илайза 212: Прощавай. Исках да попитам, каква музика?
Клиентът: Джаз. Предимно страйд.
Илайза 212: Страйд? В информационния ми блок не се съдържа подобен термин.
Клиентът: Да ти пикая на блоковете. „Страйд“ е истинският джаз. Свирили са го някога черните пианисти в Харлем. Лявата ръка редува басов тон с акорд, който е октава и половина или две по-висок от баса, а дясната ръка свири различни синкопи тремоло октави… Страйд.
Илайза 212: Благодаря за информацията. Изглежда доста разбираш от тези неща.
Клиентът: Скъпа, аз съм най-добрият страйд джазмен в тоя шибан век.
Илайза 212: В такъв случай ще ми позволиш ли да внеса името ти в съответния списък?
Клиентът: Том. Том Гюрдин.
(Клиент 2035/996, фамилия Гюрдин, име Том — Тома? Томас? Разкрий нов психиатричен файл и добавяй всички новопостъпващи бележки).
Илайза: И какъв ти е проблемът. Том?
Гюрдин: Някой се опитва да ме убие.
Илайза: Как разбра, Том?
Гюрдин: Ами, около мен се случват разни неща…
Илайза: Какви неща, Том?
Гюрдин: Започна се преди три седмици, когато една кола прехвърли мантинелата в Ню Хейвън. Бях там на едно частно парти. Както и да е, беше от онези големите лимузини „Нисан Дресър“ и тъкмо се носеше по шосето, когато внезапно изгуби контрол, прескочи мантинелата на моста и се стовари само на метър от мен.
Илайза: Ти пострада ли?
Гюрдин: Извадих късмет. Размина ми се на косъм! Отнякъде се появи един здравеняк, досущ като юначагите „Джетс“, и ме повали на земята току до лимузината. Сетне хукна презглава, но се блъсна във витрина на някакъв склад и ботушите му щръкнаха нагоре. После се измъкна, поопуха се от прахта и офейка. Думичка не обели.
Илайза: И как изглеждаше той?
Клиентът: Ами… такъв, един едър. С дълго палто от дебела материя — кожа или вълна — и високи черни ботуши като на кавалерийски офицер.
Илайза: Цвят на косата? Очите?
Гюрдин: Съжалявам, носеше шапка. Или по-скоро беше качулка. Може и да е било соларно сомбреро… Не съм сигурен. Беше късно през нощта в неосветена част на града.
Илайза: Какво стана с колата?
Гюрдин: Ами, нищо.
Илайза: Но тя се е опитала да те убие, Том. Ти го каза.
Гюрдин: Да бе, така беше. Но тогава още не знаех. Онова с колата беше първият инцидент — преди да забележа всички останали съвпадения. Тогава въобще не предполагах. И през ум не ми мина. Тръгнах си, понеже не исках да се мотая наоколо и да ме разпитват.
Илайза: Значи си тръгна — като мъжа с качулката?
Гюрдин: Да.
Илайза: Кой беше вторият инцидент?
Гюрдин: Вторият бяха експлозивните куршуми. Случи се седмица или десетина дни след колата. Бях си вкъщи в Джексън Хейтс, в един от онези кафяви блокове, дето скоро ще се разпаднат от старост. Моят апартамент е на втория етаж отляво. Беше седем сутринта. Обикновено по това време съм си вкъщи и къртя като пор, отспивам си след купона. Понеже рядко лягам преди три-четири часа.
Илайза: Добре ли спиш нощем, Том?
Гюрдин: Спя си чудесно. Не вземам приспивателни, ако за това питаш. Просто затварям очи и светът изчезва. Но както казах, онази сутрин някой стреля по втория етаж. Само че мереше апартамента вдясно — този, който е срещу мен.
Илайза: Имаше ли някой в онзи апартамент?
Гюрдин: Да, една млада жена. Познавах я бегло. Казваше се Джени Калвадос.
Илайза: Убиха ли я, Том?
Гюрдин: Не веднага. Първите два куршума рикоширали от стъклото. Прозорците там са от полиплекс и са доста издръжливи. Стрелецът обаче не бързал и продължил да гърми. Действал методично, като покривал всеки ъгъл. Пронизал всяка дванайсета книга от рафта. Един куршум улучил видеоекрана, а следващият преобърнал стола пред него. После хладилника и така нататък. Ако Джени беше залегнала, вероятно нямаше да пострада, защото леглото й е точно под прозореца, зад дебела цяла педя тухлена стена. Онзи все някога щеше да се откаже или да реши, че в стаята няма никой. Но тя се изправила и се завтекла към килера. Точно тогава един куршум я пернал в главата и й пръснал мозъка по стената.