Ответният удар блъсна Амне в гърдите и го запокити назад върху пясъка. Той се приземи по гръб, вирна крака във въздуха и се претърколи през глава. Нещо в черепа му изхрущя застрашително. Краката му описаха дъга и се блъснаха в меката почва. Той опита да повдигне глава, но не успя.
Хасан прелетя над ручея и се изправи над него. Сега вече Убиецът би могъл дори да извади нож и да го забие безпрепятствено в тялото на Амне. Можеше да стъпче лицето му, но вместо това се нагърби и описа с ръце същото движение, сякаш мачкаше снежна топка.
Амне почувства нарастващ страх.
Уплахата възвърна силите му и той се претърколи встрани. Главата му се държеше на стрък от смразяваща болка, който обитаваше сега шията му.
Този път Хасан съсредоточи фокуса на своя енергиен сноп в гърба на Амне. Горещината, която изригна там, започна да разкъсва мускули и сухожилия. Краката му станаха безчувствени.
С огромно усилие на волята Амне призова Камъка да потуши болката, да възстанови скъсаните мускулни фибри и нарушените нервни връзки. Камъкът го затопли със своята трепкаща енергия и наново изпълни с усещания долната част на тялото му.
Амне се изправи и се извърна с лице към Хасан.
С още едно, не по-малко усилие на волята, той призова Камъка за повече сила.
Това не бяха плахите повеи на дремещата енергия, каквито получаваше преди, когато надзърташе в трепкащите изпарения над Камъка, за да зърне фрагмент от бъдещето, да замъгли съзнанието или да прекърши волята на някой вражески военачалник. Сега посягаше към вулкан от енергия, към неудържим вихър, към побеснял воин, който косеше всичко по пътя си. Резултатът можеше да бъде само кървава касапница, всепоглъщаща лавина.
Той отправи поредния пронизващ удар към Хасан и противникът му отново се олюля. Този път Амне насочи острието на своя енергиен изблик по-високо — към петия възел, разположен в кухината на гърлото. При максимална мощ подобен удар беше в състояние да разкъса трахеята, да смаже ларинкса и да го забие в меките тъкани под устата. Хасан би трябвало да издъхне, задавен от собствената си кръв.
Главата на Убиеца се отметна назад, но така безгрижно, сякаш получаваше целувка от любимата си. Устните му се разкривиха в зловеща усмивка. От енергийния удар лицето му се сгърчи.
С рязко кимване Хасан отпрати потока обратно, насочвайки го към кръста на тамплиера, където беше окачена кесията.
Силата му едва не подкоси краката на Амне. Той коленичи в тревата, изстена болезнено и викна през свити устни: „Стегни се! Ставай!“ Нов прилив на енергия от Камъка заля доскоро парализираните му крайници. Същевременно той се опита да удари наново Хасан.
Изведнъж Камъкът започна да натежава, да опъва надолу колана, да разкъсва дъното на кесията, в която го носеше. Тома посегна надолу тъкмо когато Камъкът се готвеше да изпадне. Кристалната му повърхност вибрираше от напрежение пред изискванията, които непрестанно му поставяше Амне. Беше покрита с паяжина от пукнатини, чиито миниатюрни ръбове се раздалечаваха.
Тома Амне усещаше разтрошаването на Камъка дълбоко в мозъка си.
Напевите на мюсюлманите се извисиха с половин тон, като бръмчене на възбудени от горещината пчели. Великият Магистър Жерар знаеше, че по този начин сарацините се довеждат до неистовство, преди да се хвърлят в безмилостна сеч.
Точно когато песните им достигнаха онази върхова точка, в която християнските войници решиха, че не могат повече да издържат, и бяха готови да захвърлят копията и да побягнат, напевите отново се върнаха към първоначалното си, монотонно темпо.
Мнозина християни бяха припаднали от горещината, намирайки в забравата утеха за изпънатите си нерви. Навярно щяха да посрещнат с облекчение мига, когато ятаганите на сарацините им донесат така жадуваната смърт.
Жерар положи ръка на дръжката на дългия си меч и закрачи в тясното пространство зад първия ред на рицарите, които стояха срещу сарацините на западния склон на хълма. Всеки път, когато някой от войниците му се олюляваше и падаше, Жерар заповядваше на друг да заеме мястото му.
Потта се лееше по челото му и замъгляваше зрението му. Всяка капка от нея бе телесна течност, която нямаше как да си възвърне. Издъхваше бавно в солената река на своето жадно тяло.
Тъкмо когато вдигна метална ръкавица към челото си, с надежда да скрие поне за малко лицето си в сянка, напевите замлъкнаха.
Двама мъже вдясно на редицата припаднаха едновременно. Жерар се готвеше да посочи други двама заместници, но ръката му замръзна.
Какво означаваше тази тишина?
Вместо отговор отекна внезапният вик на сарацините.