В кресчендото на този вик мюсюлманите от първия ред се хвърлиха върху остриетата на копията и ги приковаха към пясъка с тежестта на телата си.
Подхванали вика, задните редици се покатериха върху гърчещите се тела на своите събратя и посякоха с ятагани християнските воини, докато те се опитваха да освободят копията. Зловещо завитите остриета не срещнаха особена съпротива, докато удряха в оголените места на шията, между бронята и шлема. Изригнаха фонтани от кръв и първата редица на тамплиерите се люшна назад, покосена още преди втората да заеме мястото й и да извади оръжие.
Сарацините продължиха своя неудържим щурм.
И друг път Жерар бе виждал обезумели воини, сражаващи се без оглед на собствените си наранявания, докато накрая рухнат мъртви, но онези бяха самотници, затворници на собственото си безумие. Човешката вълна, която се спущаше върху френските отбранителни линии, беше първата, завладяна от масова лудост. Хиляди войници се движеха като един и издъхваха без едничък болезнен стон. Телата им, притиснати под краката на техните другари по оръжие, не показваха повече чувства, отколкото кожата на ботуша под крака на неговия притежател. Изглеждаха обладани от зъл дух.
Жерар се прекръсти, извади меча си и заотстъпва нагоре по хълма. Крачеше заднешком, без да откъсва очи от напредващата вълна злобни, озъбени лица и святкащи закривани остриета. Те настъпваха като жетвари през класовете християнски войници.
Нещо се заплете в краката на Жерар и той се обърна да види каква е причината. Лицето му потъна в червеното платно с цвета на кръвта, която го преследваше нагоре по хълма. Глезените му се бяха омотали във въжетата на кралската шатра.
Той вдигна меч, за да разсече плата и да избяга през шатрата. Преди още мечът му да разпори тъканта, нещо тежко се стовари върху тила му. Падна по лице на пода, като повлече със себе си и стената на шатрата. Таванът на павилиона се люшна като байрак, след това въжетата — посичани от дотичалите на върха на хълма сарацини — внезапно поддадоха и цялата конструкция рухна.
Жерар се изгуби в гънките на червеното платно, избродирано с хералдическите знаци на Франция и с лицата на апостолите.
Амне успя да сграбчи Камъка тъкмо когато се изтъркулваше през дупката на кесията. Гладката повърхност бе гореща при допир. Стените се впиваха в кожата на дланта му като нажежени остриета на кинжали. Той почувства страховитата сила на енергията, която постепенно и неумолимо разкъсваше вътрешната структура на Камъка. Един звук, висок и ясен като от стъклена хармоника, изпълни долината. Източникът му, разбира се, беше дълбоко вътре в Камъка.
Пристъпвайки мъчително, сякаш носеше собствените си откъснатите тестиси, той вдигна Камъка в шепите си, опитвайки се да преодолее неописуемата болка от загубата.
На десетина крачки по-нататък, край брега на ручея, Хасан полагаше усилия да се възстанови след последния удар. Когато зрението му се проясни, Убиецът съгледа подутия кристал, притиснат към слабините на Амне. Той разбра какво става и долната му челюст увисна. Очите му се оцъклиха невярващо.
— Н-неее!
Този звук проникна през кънтящите уши на Амне, преодолявайки завесата на ясния и чист тон, издаван от Камъка. Викът на Хасан, подкрепен от искрения изблик на чувствата му, претовари кристала — и последствията от тази схватка щяха да личат в тази красива долина отвъд Галилея за почти хиляда години напред.
Подобно на разпукваща се църковна камбана Камъкът се сцепи под тежестта си. Прощалната му песен завърши с дрънчене на метал. Между окървавените пръсти на Амне щръкнаха нажежени до бяло кристални парчета.
Енергийният изблик го повдигна във въздуха. Той полетя напред, падна на колене, блъсна с рамо земята, претърколи се като кукла, лишена от конците си, и накрая остана да лежи неподвижно в странна и мъчителна поза в жилавата трева, която го дращеше по брадата.
Хасан изчака да посъбере още малко сили, сетне се приближи внимателно. Мъжът помръдна още веднъж, сякаш крайниците му още помнеха движенията, на които бяха способни, но чакаха команда от главата.
Амне не можеше да даде тази команда. Натрошеното му тяло, сега чуждо и охладняло, вече беше полумъртво, лишено от жизнената сила на Камъка. Една по една гаснеха връзките между нервните окончания в гръбнака му. Когато тази вълна на координирана активност достигна основата на черепа му, той усети, че разумът е на път да го изостави завинаги.
Шепнейки думи, които Амне вече не беше в състояние да дочуе, Хасан се наведе извън полезрението на втренчения му поглед. Ръката на Убиеца се спусна вероятно към слабините му — но какво повече можеше да му причини, тамплиерът не знаеше.