— А кой ще надделее?
— Навярно Рахимере. Той държи в ръцете си хазната и храма на Амон Ра.
— А Хатусу?
— Подкрепят я трима: Сетос, Сененмут, а сега вече и ти, Амеротке.
— Аз не съм от никоя формация.
— Така ли? — ухили се Омендап. — Приел си поканата, а взе и пръстена. Вече всички сме участници в танца.
— А ти и твоите хора? — попита съдията и посочи с чаша в ръка към военните с висши чинове.
— Още не сме решили. Ние сме войници и очакваме заповеди. Знаем какво се говори из чаршията: фараонът е мъртъв и вече се намира в блажения запад, наследникът му е още момче, а съветът е разделен… Чакалите мислят, че кучетата пазачи са се пръснали, и затова ще направят опит да разпердушинят курника.
— И кого ще подкрепите?
Омендап премести възглавницата си по-близо:
— Личните ми симпатии са към господарката Хатусу. В нея тече кръвта на Тутмос I. Пък и никак не харесвам Рахимере. Но ти разбираш нашата войнишка работа: никога не влизаме в бой, когато се знае, че ни очаква поражение. А сега да пием — чукна той чашата си в чашата на Амеротке — и да се молим за по-добри дни.
Съдията продължи да се храни. Тъкмо се опитваше да види къде е седнала Норфрет, когато влезе пратеник с малко ковчеже, опасано с медни ленти. Подгъна коляно до входа на банкетната зала в очакване да го забележат. Личният паж на Рахимере направи знак на мъжа да приближи.
— Какво има? — вдигна глава везирът.
— Нося подарък, господарю. От Аменхотеп.
Горната устна на Рахимере се сви укоризнено.
Аменхотеп беше жрец и капелан на починалия фараон Тутмос II.
— Той трябваше да бъде тук! Като жрец в храма на Хор той е длъжен да присъства на царския съвет!
Банкетната зала притихна. Покана за угощение като сегашното бе недвусмислена царска заръка, така че само заболяване или нещастен случай биха извинили евентуално отсъствие. Амеротке бе изненадан. Знаеше кой е Аменхотеп — досадно и надуто човече, изпълнено с мисълта за собствената си значимост. Стори му се неправдоподобно въпросната личност да изпусне толкова важен случай за поредното си представяне.
— Господарю, може и да е жест на помирение — пошегува се главният писар. — Нещо като извинение за отсъствието му от нашата среща.
Рахимере сви рамене и направи знак на служителя да дойде по-близо. Амеротке погледна през рамо. Лицето на Хатусу бе побледняло, а очите й блестяха от гняв. Тя имаше правото да получи подаръка: беше домакиня и господарка на този дворец. Намесата на Рахимере обаче се оказа публичен укор и подигравка, а и красноречиво напомняне, че той държи в ръцете си юздите на истинската власт. Служителят приближи с ковчежето.
— Господарю — обясни той, — донесе го облечен в черно човек.
Амеротке изпусна парчето гъше месо, от което отхапваше. Споменаването на хора, облечени с черни дрехи и наметала, го върна към неща, за които бе вече чувал. От изпратените до съда донесения Амеротке бе научил за гилдията на професионалните убийци, чиито членове се обличаха в черно от главата до петите и бяха въздигнали в култ свирепата богиня с котешки образ Мафдет. За тях се говореше, че са кръвожадна шайка, готова на всичко срещу необходимото заплащане.
— Приемам подаръка — почти раздразнено плесна с ръце Рахимере. — Отворете сандъчето!
Счупиха печатите, отворен бе и капакът. Прокънтя писък. Служителят бе извадил съдържанието на ковчежето и сега го държеше високо пред очите на всички: беше отрязалата глава на жреца Аменхотеп, а от врата му още капеше кръв.