Седма глава
Банкетът привърши при пълен хаос. Две от дамите припаднаха. Някои гости не се сдържаха и повърнаха поетата храна. Отсечената глава бе пъхната обратно в ковчежето. Наредиха на стражата да намери приносителя й, но той си бе тръгнал отдавна. Хатусу се залови да въведе ред с помощта на Сененмут и Сетос.
— Скъпи мои гости! — плесна няколко пъти с ръце тя, за да въдвори тишина. — Почитаеми дами и господа, не си струва да продължаваме този празник. Край на банкета. Царският съвет ще се събере в колонната зала!
Влязоха прислужници, за да изнесат блюдата и делвите с вино. Амеротке се разпореди Шуфой да върне Норфрет у дома. Омендап лично предложи двама свои офицери да ги ескортират. Когато тя си тръгна, съдията се върна в банкетната зала. Оцапаното с кръв ковчеже все още се търкаляше отворено на пода. Амеротке се приведе: мъртвешкото лице бе страховито втренчено с обърнатите си очни ябълки и изплезен език. Внимателно огледа пресечения врат и гладкия срез. Направи му впечатление обезцветената и подпухнала кожа на лицето.
— Какво търсиш? — Хатусу бе свела поглед към него; от двете й страни го гледаха Сененмут и Сетос.
— Господарке, имам подозрението, че Аменхотеп е бил вече мъртъв, когато главата му е била отрязана. Срезът е прекалено равен, следователно е бил изпълнен професионално с рязко и силно движение. Приносителят на подаръка в двореца е бил облечен в черно, значи това е дело на амеметите, професионалните убийци.
— Но защо ще убиват Аменхотеп? — въпросът на Сененмут бе наистина важен. — Тези бъбриви устенца сега мълчат — добави той.
Амеротке погледна бързо към новата дясна ръка на царицата — какво ли означаваше очевидната му неприязън към вече мъртвия жрец? Хатусу вдигна обутия си в сандали крак и ритна капака на ковчежето, за да се затвори.
— Всички в колонната зала! — отсечено изрече тя.
Помещението за заседанията на съвета бе вече подготвено — местата за сядане и малките масички бяха подредени елипсовидно. Рахимере бе на председателското място. Подкрепящите го писари и жреци седяха подредени от двете му страни. Хатусу зае мястото си от предната вечер — този път между Сененмут и Сетос. Амеротке седна на стола най-близо до вратата. Не се чувстваше в свои води и определено желаеше да не е тук. Атмосферата бе крайно потискаща въпреки виното и веселието през първата част на вечерта.
Жрецът отново подхвана псалом, сравняващ лицето на фараона с образа на Хор: как величието на Ра изпълвало цялото му тяло, даващо светлина и топлина на египетския народ. Но когато привърши хвалебствията си, в залата нямаше и помен нито от светлина, нито от топлина. Хатусу взе веднага инициативата:
— Ваши благородия — изрече тя властно, седнала като същински деспот на стола си. Рахимере понечи да я прекъсне, но тя вдигна ръка. — Уважаеми везире, намираме се в царския дворец, в Дома на милион години. Нашият всеславен фараон е в Обожавания дом, а аз съм неговата мащеха. Нека видим как стоят нещата, пред които сме изправени. Съпругът ми издъхна пред статуята на Амон Ра, ухапан от змия. Генерал Ипувер умря в тази стая, също ухапан от змия. А сега отсечената глава на Аменхотеп бе пратена като страховито напомняне и предупреждение за останалите от нас. Така ли е?
— Какво искаш да кажеш? — едва ли не изхленчи повелителят на Дома на среброто. — Трима мъже са мъртви.
— Не — намеси се Сененмут. — Трима мъже са били убити. Нима още ти се струва, че смъртта на божествения фараон, който отпътува към блажения запад, е била нещастен случай?
— Драги Амеротке — почти засия погледът на Рахимере към отвъдната страна на помещението, — всички разбрахме какво си отсъдил — протегна той сключените си ръце напред. — Поне за собствено удовлетворение си установил, че отровната змия на борда на „Слава на Ра“ не е причина за смъртта на божествения фараон. Всички знаем, че Тутмос II бе пренесен в паланкин до храма, където го посрещна обичната му съпруга…
Дочу се тих съсък от дълбоко поет дъх. Сененмут щеше да скочи на крака, но Хатусу го спря, като сложи ръка върху китката му.
— Не съм казвал — отговори бързо Амеротке, — че божественият фараон е бил убит, защото пред мен не стоеше такова дело за разрешаване. Само постанових, че отровната змия, от чието ухапване загина фараонът, не е същата като онази, която е била намерена на царската ладия.
— Но се произнесохте и за оскверняването на гробницата, нали? — изрече един от писарите, приближени на Рахимере.
— Цяла Тива говори за това — отвърна Амеротке. — Просто изказах на глас предположение, че някой е таил кощунствено озлобление срещу божествения фараон.