Омендап го стисна за лакътя и после го побутна леко, насочвайки го към вратата:
— Реши ли вече коя фракция ще подкрепиш?
— Още не. Възложиха ми да разследвам смъртните случаи, включително този на един от висшите ти офицери.
Омендап спря при вратата.
— Тук сме на сигурно място — пошепна, като почука по нея. — Дървото е дебело и сме далеч от евентуални шпиони.
— Какво имаш да ми казваш?
— Във връзка е с думите ти за пътуването на божествения фараон до Сакара. Той престоя там три дни. Вече го знаеш, нали? Е, добре — заговори по-бързо, — когато Ипувер се върна, попитах го какво е станало там. Според Ипувер не е имало нищо особено, освен това, че фараонът излизал нощно време. Ипувер оставал сам, а Менелото и Аменхотеп го придружавали.
— Имаше ли промяна в поведението на Менелото или Ипувер след връщането на фараона?
Омендап поклати глава отрицателно:
— Фараонът страдаше от припадъчната болест. Имаше видения и халюцинации. Но аз съм верен войник и не ме интересува какво прави господарят ми нощем. Ако иска да излиза през нощта, за да принася жертви или да се моли на звездите, негова си работа. Но искам да разбера защо Ипувер е трябвало да умре… Той бе смел като лъв. Предан и с широко сърце — сълзи бликнаха в очите на главнокомандващия. — Заслужаваше да умре с меч в ръката, а не като някоя старица, ухапан от коварна змия! Но аз дойдох, за да споделя с теб две важни неща — пое шумно дъх Омендап през свитите си устни. — По-скоро три — доближи се той толкова близо, че Амеротке усети бирения му дъх. — На първо място, Ипувер изобщо не се бе променил след връщането си от Сакара, но не такъв бе случаят с Аменхотеп. Жрецът започна да идва рядко на заседанията на царския съвет. А когато идваше, беше немит и размъкнат. Дори веднъж ми се стори пиян. Второ, от Ипувер не научих нищо, за разлика от това… — Омендап развърза малката кожена кесийка, овесена на шарфа му. От нея извади миниатюрна статуетка, оцветена в червено, и я подаде на Амеротке. Съдията я вдигна към светлината на алабастровите лампи, за да я разгледа по-внимателно. Статуетката не беше по-висока от дължината на пръст и представляваше фигурка на мъж, по-точно на пленник: ръцете му бяха вързани на гърба с червена връвчица, с каквато бяха притегнати и глезените му. — Червените ленти на бога на войната Монту — отбеляза Омендап. — По същия начин жреците връзват глезените и китките на пленниците, преди да бъдат заклани.
— Магьосническо творение на някой ловец на скорпиони или продавач на амулети?
— Не! Това е символ предизвестие — обясни главнокомандващият. — Предупреждение от рижия бог на унищожението Сет. И не е направено само от глина. Материалът е взет най-вероятно от нечий гроб, след което е бил омесен с менструална кръв и изпражнения от муха. Като жертвоприношение за някой демон.
— Дадено е на Ипувер, така ли?
— Как ли пък не! — грабна фигурката Омендап. — Това е третото! Някой мушна тази гадост в ръката ми, когато влизах снощи в двореца! Ще я унищожа на свещен огън… — преглътна той на сухо, — защото тя представлява проклятие, древно колкото Египет, и предизвестява идването на ангела на смъртта!
Девета глава
Амеротке остави Омендап, излезе от залата и се спусна в големия вътрешен двор пред сградата на двореца. Отвред се тълпяха наемници, надянали различни облекла и снаряжение: шарданци с изпити лица и остри погледи изпод роговите си шлемове; декари с шапки на ивици и кръгли щитове; сирийци с островърхи шапки и къси рогови лъкове; черни като нощта нубийци с поли от леопардова кожа и накити от пера по главите. Те поглеждаха начумерено към Амеротке, който си проправяше път с учтива усмивка и любезни извинения. Напрежението на предстоящата война трептеше във въздуха. Редовната войска се намираше под командването на Омендап, а разположените тук наемници бяха подчинени на Рахимере. Амеротке стигна до портите и се обърна назад. Веднага прецени, че ако везирът нанесе удар, дворецът ще бъде прегазен. Ще го последва разширяващият се пламък на неизбежния метеж. Беднотията ще изпълзи от бордеите, струпани долу около кея. Тълпите неминуемо щяха да връхлетят върху вилите и именията на богаташите извън града. Съдията разбираше, че е наложително да планира бързо необходимите действия от своя страна, но какво можеше да направи той сам?
Излезе от района на двореца и тръгна през града. Искрящи факли, привързани към стълбове, прогонваха тъмнината и подсилваха светлината на пълната луна. Тук все още всичко беше спокойно и животът течеше както обикновено. Амеротке премина покрай група жреци в бели роби, следвани от скромна погребална процесия. Едно семейство бе загубило домашната си котка: всички бяха обръснали веждите си, както повеляваше обичаят, и сега носеха мумията на животното в специален ковчег, който щеше да бъде пренесен по Нил до котешкия некропол в Бубастис. Семейството бе наело професионални оплаквачки, които посипваха главите си с пепел и не спираха да ридаят за скъпата загуба.