— Кога се случи това? — запита Амеротке.
— По-рано днес. После го отнесох в стаята на Аменхотеп. Той го отвори и аз видях, че се развълнува. Махна ми с ръка да си вървя. Започна да мърмори нещо под носа си. О, жрецът наистина бе раздразнителен и имаше тежък характер. Случвало се е да ме замерва с разни неща. А след смъртта на божествения фараон буквално заживя като отшелник… — жената се вгледа внимателно в Амеротке: — Вие сте върховният съдия, нали? И са ви изпратили тук, за да разследвате?
Амеротке кимна.
— А знаеш ли какво е променило настроението на господаря ти?
— Отначало мислех, че е смъртта на божествения фараон, но така и не чух дума от него. Той не разговаряше с никого. Елате, ще ви покажа.
Тя го преведе през тъмната къща; прекосиха вътрешен двор с плискащ фонтан, където въздухът бе много по-приятен, после преминаха през някакъв коридор. Старицата влачеше едвам краката си пред него с маслената лампа в ръце. Спря пред една врата; Амеротке видя, че се намират пред малък параклис, досущ като мястото за молитви в собствения му дом. Отвътре параклисът бе занемарен и мръсен като останалата част от къщата. По стените бяха изрисувани картини, на които Амон Ра с протегнати ръце приемаше върховната почит на жреците си. До него бе изобразен Хор, държащ поднос с приношения. Наосът бе непочистен, а оставените пред него дарове, изглежда, бяха оставени преди доста време. Пръснатият по пода пясък бе разтъпкан в безпорядък, съдинката за тамян бе студена, а парчето растителна смола в него се бе втвърдило и почерняло. Съдът за светена вода, с която жрецът е трябвало ежедневно да пречиства плътта си, лежеше счупен на пода. При всякакви други обстоятелства Амеротке би помислил, че в молитвения кът е било извършено светотатство. Но сега стигна до заключението, че Аменхотеп или се бе отрекъл от своите богове, или те го бяха изоставили. Възрастната жена се бе върнала до вратата и се взираше в нощта. Амеротке прекоси помещението и застана до нея:
— Казвал ли ти е нещо Аменхотеп?
— Абсолютно нищо, господарю. Почти не се хранеше, пиеше много вино и от време на време заспиваше; в повечето случаи седеше в стаята си и полугласно мърмореше нещо.
Съдията си спомни отрязаната глава, донесена на Рахимере по време на банкета. Тя не беше избръсната: наболата брада покриваше плътно бузите и брадичката. Аменхотеп дори не се бе постарал да очисти тялото си — основно задължение на всеки жрец.
— А прочете ли изпратеното му послание? — продължи да пита настойчиво Амеротке.
— Да — развълнувано трепна гласът на старата жена. — После премина през стаята и видях как го пусна в една от маслените лампи. По-късно следобед взе едно наметало и бастуна си, след което излезе, без да каже и дума.
— Покажи ми стаята му, ако обичаш — рече Амеротке.
Тя се върна с него в къщата и го поведе нагоре по стълбите. Покоите на Аменхотеп бяха мръсни и смърдяха отвратително, сякаш жрецът не си бе правил труда да ползва тоалетната, а бе уринирал из ъглите. Спалнята бе осеяна с остатъци от храна. Гримаса сви лицето на съдията, когато два плъха, настанили се на тапицирано столче, изприпкаха бързо-бързо и се скриха. Очевидно Аменхотеп бе живял заможно в разцвета на силите си. Леглото бе изработено от скъпо смокиново дърво, а облегалката за глава бе украсена със златни инкрустации. Многото столове бяха тапицирани със скъпа материя и украсени със слонова кост и абанос. По масите и лавиците бяха наредени златни и сребърни чаши. Подът беше покрит с килими от чиста вълна, а по инак голите стени бяха овесени гоблени. Амеротке отвори малко ковчеже, пълно с тюркоази и драгоценни камъни от мините в Синай. В друго ковчеже имаше сребърни и златни дебени, гривни за китката и ръката, а така също и огърлици от скъпоценни камъни.
— Всичко това нямаше никаква стойност за него — плачевно занарежда възрастната жена. — Абсолютно никаква. Той бе свикнал да слиза до Езерото на чистотата, дето е в градината. Миеше се и се къпеше три пъти дневно. Но откакто се върна от делтата, дори не сменяше дрехите си.
Амеротке взе един папирусен свитък и освободи закопчалката. Оказа се красиво копие от Книга на мъртвите, изписана с изящните йероглифи на Меду Нефтер — езика на боговете. На много места Аменхотеп бе издрасквал отстрани с червено и зелено мастило йероглифите на числата едно и десет. Амеротке хвърли обратно свитъка и прекоси стаята към прозореца. Движеше се бавно и оглеждаше внимателно пода, защото всяка стая, осеяна с остатъци от храна, привлича змии и опасни вредители. Погледна към нощното небе. Питаше се какво бе довело до такава голяма промяна у жреца. Дали душевното му равновесие е било нарушено? Имаше достатъчно основания да повярва в това. И все пак защо един състоятелен и надменен жрец се бе затворил в себе си? Какво го бе накарало да изостави всекидневните ритуали и да обърне гръб на боговете и на задълженията си към тях? Нима скръбта от смъртта на фараона? Или нещо друго? Може би някое събитие, станало по време на пътуването с божествения до пирамидите в Сакара? Той погледна през рамо. Старицата бе взела златен поднос с инкрустирани скъпоценни камъни по периферията и побутваше с отвращение остатъците от храна, хвърлени по пода.