Единадесета глава
Амеротке продължи по-нататък покрай брега на Нил. От време на време шумно излитаха ята птици и поемаха напреко на реката, осеяна с лодки и плавателни съдове от всякакъв вид и калибър. Той чу квичене от един гъст шубрак. Група ловци налагаха с пръчки пощуряло прасе, докато други двамина хвърляха в реката големи куки с набучени късове свинско месо с надеждата, че кървавата примамка и жалбите на прасето ще привлекат някой от ловуващите крокодили да я захапе, а после да бъде извлечен на брега и умъртвен с тояги. Голите мъже само с една препаска на слабините чакаха с копия и криваци в ръцете. Един от тях зърна Амеротке и се провикна:
— Присъедини се към нас. Струва си!
Съдията направи отрицателен жест с глава и продължи пътя си. Най-после стигна до достатъчно безлюдна брегова ивица. Спря и се загледа надолу към издигащите се и полягащи води на реката. Опасността от крокодили бе винаги реална: знаеше се, че макар и рядко, те дебнеха разсеяни безделници, шляещи се покрай брега. Асурал вярваше, че мнозина пияници са се озовавали във водата и са били изяждани, така че крокодилите добре познават вкуса на човешката плът. Амеротке продължи да стои на едно място, докато привлече вниманието на едно дау, малка рибарска лодка с голямо триъгълно ветрило, която правеше редовни курсове през Нил. Качи се в нея и плати един меден дебен. Лодкарите бъбреха помежду си и никой не му обърна внимание. Насочиха се към малък пристан в края на Некропола. Амеротке се загледа в лабиринта от улички, къщи, магазини и сергии, над които се извисяваше огромният скален зъбер, сега почервенял леко от заревото на залязващото слънце. Това бе западният връх, посветен на богинята змия Мерецегер. Съдията си припомни предупреждението, свързано с долината, над която скалната грамада се бе изправила като навъсен пазач: „Пази се от богинята на острия западен връх. Тя напада внезапно и без предупреждение!“ Амеротке отпъди мрачните си мисли, питайки се как предстоящите събития ще засегнат Норфрет и двамата му синове. Вглъби се дотолкова в себе си, че сякаш бе заспал: екипажът на импровизирания ферибот го сбута по колената, когато се блъснаха леко в дървения кей. Амеротке им благодари и слезе на брега. Той тръгна по пътя, който извиваше през Некропола, като спря за малко пред грамадната статуя олтар на Озирис. Всеки път, когато посещаваше Некропола, за да навести гроба на родителите си или на други свои родственици, Амеротке оставаше с впечатлението, че участва в някакво тайнство. В плътно долепените едно до друго жилища в града с много улици се бяха стекли балсаматори, майстори на ковчези и светилници, художници и специалисти на погребални мебели. През отворените врати Амеротке зърваше тук-там позлатени и боядисани ковчези, облегнати по стените. Досами тях се намираха работните помещения на балсаматорите, където телата на мъртвите се подготвяха за погребение. Въздухът беше плътно наситен с острия мирис на самородна сода, в чийто разтвор накисваха труповете, преди балсаматорите да се заемат със същинската си работа. Той бе примесен с други миризми — на червата и другите вътрешности, изваждани през носа, както и на палмово вино, стрит тамян, смирна и канела, с които натъпкваха тялото след почистване и измиване. Само богатите бяха удостоявани с повечето от тези операции. Труповете на бедните висяха на куки: Амеротке съглеждаше тъмносинята им мъртва плът, която очакваше просто да бъде хвърлена в огромни съдове с разтвор на натриев карбонат, където щеше да бъде очистена след накисване, преди да бъде върната на скърбящите родственици.
Отвъд работилниците и временните постройки се виждаха наредени един до друг шуплести саркофази, изсечени от гранит, наподобяващ варовик. Амеротке спря, за да пропусне минаваща погребална процесия. Водеше я жрец, припяващ молитва към Озирис; следваха го слуги с алабастрови кани и подноси с храна. В средата на процесията се движеше покрита шейна, теглена от двама мъже. Върху нея бяха поставени канопите — съдове с балсамираните вътрешности, извадени от тялото на починалия. А отзад вървеше жрец четец, който редеше тържествено: