— Заставаме пред теб, господарю на запада, велики бог Озирисе. Злословие не е излизало от устата на този човек. Той не е изричал неистини. Позволи той да бъде сред избраниците, които те следват. Слава на теб, божествени отче, господарю на дъха, повелителю на вечността!
Думите му бяха подети от другите жреци, придружаващи украсения ковчег на мумията. След нея бавно се движеха семейството и приятелите, а също и група професионални оплаквачки, които извиваха глас, дърпаха косите си и се биеха по гърдите, решили да заслужат обещаните им пари; от време на време те загребваха прах от пътя и посипваха с нея главите и дрехите си.
Процесията отмина. Амеротке тъкмо се канеше да продължи пътя си, когато зърна лекаря Пией да изскача от една къща с маймунка на рамото — едно от онези дребосъчета, които богатите люде глезеха като свои любимци. Лекарят се движеше бързо и някак си потайно, а Амеротке се питаше каква работа би могъл да има той в Некропола. Понечи отново да тръгне, но без да иска, се блъсна в някакъв човек. Отстъпи назад и разпозна водача на балсаматорската гилдия, който неотдавна бе говорил като свидетел в Залата на двете истини. Притесненият човек промърмори кратко извинение и също отстъпи назад с наведена глава.
— Бъди здрав и благословен! — поздрави го съдията.
— Бъдете вие здрав и благословен, господарю Амеротке. Защо посещавате Града на мъртвите?
— Съдиите и семействата им също идват тук на края — отвърна лаконично съдията.
— А къде са погребани? — попита човекът.
Амеротке посочи към другия край на града.
— Мога да ви придружа до там — предложи балсаматорът. — Тук не е много подходящо място за вас. Трябва да се движите внимателно…
— Това и правя — възрази му Амеротке. После понечи да мине покрай него, но човекът не отстъпи встрани. Ръката на Амеротке стисна дръжката на меча, но човекът приведе глава и вдигна едната си ръка в знак на миролюбие.
— Ваше благородие, признателен съм за милосърдието, което показахте към моя роднина.
— Голяма милост беше, наистина…
— Господарю Амеротке, винаги ви споменавам в молитвите си!
Съдията потупа човека по голото рамо.
— Направи го и сега — пожела той и продължи пътя си. Излезе от Некропола и закрачи по прашен път, ограден със зелен и жилав прещип. Ароматите и звуците от Града на мъртвите останаха назад; смени ги горещият прашен дъх на пустинята. Накрая заобиколи покрай скалистия зъбер и последва тясната криволичеща пътека по дъното на сухото уади в Долината на царете. Острите скали от двете страни се издигаха мрачни и сякаш готови да препречат пътя му на фона на умиращите лъчи на слънцето. Амеротке дочу някакъв звук и спря. Малко по-горе по пътя между скалите различи някакво парцаливо кълбо да помръдва; стисна меча си и се заизкачва по сипкавия чакъл. Оказа се старица с жълто и набраздено от бръчките на възрастта лице, обрамчено с мазни кичури сива косица, Амеротке чу предсмъртно хъркане в гърлото й и се взря в помътнелите й почти до млечнобяло очи. Разтърси я съвсем леко; клепачите й затрепкаха и една осеяна с вени ръка помръдна, като че искаше да заслони очите си от слънцето. Амеротке я повдигна внимателно. Стори му се лека като перо. Постави я встрани на тъмно, облегната на скален откос. Устните на възрастната жена се раздвижиха, но Амеротке не разбра нищо от забързания й брътвеж. Той знаеше много добре на какво се бе натъкнал. Семейството й я бе донесло тук и я бе оставило под палещото слънце, за да умре. Явно близките й са били твърде бедни, за да продължават да хранят още едно ненужно гърло.
— Откъде си? — тихо попита съдията.
Тя направи опит да заговори отново, но заклати безнадеждно глава, изпускайки накъсания си дъх в сухо дрезгаво хъркане. Амеротке доближи кратуната с вода до устните й. Старата жена загълта жадно, а той сипа малко вода в шепата си и намокри сухото й чело. Тя замига с широко отворени очи, болни от перде, и промълви:
— Умирам.
Амеротке хвана ръката й и я стисна.
— Мога да те върна обратно — предложи той.
Тя се опита да се засмее, но главата й увисна напред. Съдията намокри тила й с още малко вода, което я оживи, и тя успя да вдигне глава.
— Няма ли да останеш? — пошепна тя. — Да постоиш малко и да кажеш молитвата, а?
Амеротке погледна към очакващия го път през долината. Трябваше да тръгва. Можеше да вземе жената на връщане, но не знаеше кому да я остави. Кожата й беше вече студена и лепкава: той чуваше високото предсмъртно хъркане в гърлото й. Подаде й да пийне още вода.