Сянката отново помръдна с притиснат до земята корем. Водачът на групата се промъкна напред. Амеротке се разкрещя високо и пронизително, като заудря с бронзовия си меч по скалата. Заплахата отстъпи. Съдията се дръпна назад към пещерата, където пламъкът на маслената лампа бе започнал да мъждее. Той я сграбчи, но само успя да изгори върховете на пръстите си, докато правеше опити да стъкне огън — единствената сигурна защита срещу опасността отвън. Обхванат от отчаяние, се опита да разпали натопени в масло клони, но не успя. Тогава чу изръмжаване и погледна нагоре. Тъмните очертания на вълкоподобна фигура запълваха част от входа. Амеротке почувства ужас и погнуса от това страшилище, появило се от мрака. Хиената очевидно не беше от редовите членове на глутницата: най-вероятно начело бе застанал женски екземпляр в пълната си мощ и зрелост. Високата й грива бе настръхнала като фон, на който изпъкваха грозната глава, раззинатите челюсти и очите като дупки, в които беснееше огън.
Амеротке отново извика пронизително. Грабна маслената лампа и я запокити към входа на пещерата; фигурата изчезна. Тогава се разнесе хорово ръмжене: глутницата бе обзета от неистова ярост. Той стисна меча и кинжала и се подготви да посрещне нападението на зверовете. Огънят нямаше да му осигури никаква защита. Би могъл да се затича и да направи отчаян скок над зейналото празно пространство, но се отказа. Междината бе твърде широка, а след като хиените се справяха и с бързоногата газела, той нямаше никакъв шанс да се измъкне. Амеротке затвори очи и се замоли на Маат:
— Не съм сторил нищо лошо — изрече тихо той. — А нима не си видяла приношенията ми? Не опитвах ли винаги да следвам пътя на истината?
Отново се разнесе ръмжене и хиената застана пак на входа на пещерата, следвана от друга. В същия миг Амеротке съзря някаква огнена дъга, която прониза мрака, след което се чу плясък в скалата на входа на пещерата; последваха викове и крясъци. Полетяха още огнени стрели. Уплашените хиени се отдръпнаха.
— Господарю! Господарю!
— Шуфой!
Амеротке се втурна, но веднага спря, спомнил си за опасността отвън; после доближи гръб до стената на пещерата и тръгна внимателно към изхода. Стигна до него и надникна в тъмата. Видя някаква движеща се фигура, която вдигна запалена факла.
— Хайде, господарю! Идвай!
— Дъските! — извика Амеротке.
Фигурата изчезна, а той чу острия плясък на тетивата: веднъж, втори път, трети път. Стрелите полетяха към хиените.
— Господарю, помогни ми, в името на истината!
Амеротке излезе и доближи до скалния перваз.
Студеният нощен въздух лъхна по потната му кожа и той потръпна. Той погледна вдясно. Не видя никакви зверове.
— Разкараха се! — викна Шуфой. — Но могат да се върнат. Господарю, по-бързо! Дъските! Сложи ги да легнат, както трябва.
Амеротке приклекна и заопипва в тъмното. Усети, че не може да спре да трепери и да се съсредоточи. Шуфой метна над разлома факлата, която падна, и пламъкът й се пръсна, но от дзифта й смолистото вещество се разгоря отново. Съдията успя да се успокои; светлината му помогна да подхване здраво края на дъските и да ги закрепи. После премина оттатък и клекна до Шуфой. Позволи на слугата си да го загърне с наметало, докато той се пребори с пристъпа на гадене и с парещото смъдене на тила.