— Кога ще почиваме? — извика нечий глас.
— Когато се стъмни! — извика в отговор Амеротке. — Бийте крак, момчета! Така бедрата ви заякват. Жените ще подсвирват по вас, когато се върнете в Тива.
— Имам нещо по-добро за гледане от бедрата си — не се стърпя да подвикне някой. — Ако още ден-два не пипна жена, ще тръгна на три крака, а не на два!
Дръзката и неприлична приказка предизвика взривове от смях по редиците, които я пренасяха една след друга. Амеротке продължи да крачи с удвоена енергия. Над него кръжаха лешояди с широко разперени криле. Войскарите ги наричаха кокошките на фараона. Те щяха да следват дългата колона мъже в очакване на отпадъците от храната. Макар и любители на мърша, птиците бяха приемани като поличба за добър късмет.
Амеротке заслони очи и погледна вдясно, където хилядите големи бойни колесници — по петстотин към всеки от полковете — громоляха посред облаци прах. Сред тях беше и неговият ескадрон. Върховният съдия беше също педжет, водач на колесница, и предвождаше корпуса с прозвището „Хрътките на Хор“. Сега собствената му колесница бе управлявана от скеджен — колесничар. Много по-леко щеше да пътува с него, но макар и изкусителна, осъществяването на тази идея щеше само да забави колоната на пешаците и да умори излишно конете. Пъргавите атове от Ханаан, чиито бойни украшения от пера танцуваха в поривите на бриза, трябваше да останат максимално свежи в случай на внезапно нападение. Далеч на север и изток се движеше очертаната верига на съгледвачите. Те бяха предимно бродници из пустинята и обитатели на пясъците, познати като бедуини. Върховният главнокомандващ Омендап никак не им се доверяваше. Колесниците представляваха сигурна защита по десния фланг, която щеше да даде възможност на полковете да се разгърнат в случай на поява на митанийци.
Амеротке погледна към небето: преваляше обед. Преходът на войската започна преди повече от две седмици. Оставиха зад себе си Абидос и Мемфис; сега следваха течението на Нил, търсейки митанийската войска, която бе съсредоточила цялата си сила някъде на североизток, ако можеше да се вярва на съгледвачите. До полковете стигнаха слухове, че светилищата на Амон Ра са ограбени и изгорени, а митанийците чакат египетската войска отпочинали и свежи. След като тя бъдеше разбита, пред завоевателя щеше да остане само богатата и тучна долина на Нил — беззащитна и готова за плячкосване.
На Амеротке не му оставаше нищо друго, освен да се надява на плана на Омендап, според който врагът трябваше да бъде ударен изневиделица. По бреме на дългите нощни заседания генералът твърдеше, че митанийците няма да очакват да се натъкнат на огромното войнство, събрано набързо от писарите в Дома на битката. Те заедно с чиновниците от Дома на войната бяха работили без почивка, за да съберат оръжие, храни, карти, магарета и всичко останало, необходимо за водене на бой — Амеротке преценяваше, че ако съумеят да изненадат митанийците, би се стигнало до промяна към подобряване на обстоятелствата. Шпионите от Дома на тайните се върнаха в Тива с новини за огромна вражеска армия, прекосила Синайската пустиня, която се движела твърдо встрани от главния царски път, познат като Пътя на Хор. Митанийците напредвали крадешком и сега държали в ръцете си както пътя, така и пустинята с намиращите се там мини за злато, сребро и тюркоази.
Някъде откъм челото на колоната се обадиха тръбачите от войсковата музика: фанфарите им трябваше да раздвижат кръвта на крачещите войскари. Отделните батальони отговориха с рев и приветствени викове, след което подеха песни, някои от които доста цинични.
Всеки батальон си имаше име, като „Ревящият бик от Нубия“ или „Беснеещата пантера на фараона“. Съединенията следяха зорко за доброто си име, а по време на дългия преход си разменяха добродушни закачки. Съгледвачи, яздещи покрити с пяна коне, задминаваха с тропот колоната към офицерската свита в челото. Амеротке ги изпращаше с поглед, а мислите му се връщаха към нощта, когато Шуфой успя да го спаси от онези страхотии в Долината на царете. Бяха преполовили пътя си към дома, когато ги настигнаха царски пажове, натоварени със задачата да го придружат до Дома на милион години. Шуфой продължи пътя си със заръки за Норфрет, а съдията забърза обратно към двореца, където завари пълна бъркотия в царския съвет. Завистта, подозрителността и сепаратизмът бяха изплували на повърхността. Писарите от Дома на битката бяха влезли в двубой с колегите си от Дома на войната, но заедно крещяха ругатни към писарите от Дома на тайните за тяхната некадърност и безпомощност да предупредят овреме за ужасната заплаха, надвиснала над царството. Съветниците не им отстъпваха с нищо. Хатусу, Сетос и Сененмут се подиграваха открито на везира Рахимере, а той, подкрепян от Байлет и жреците, отвръщаше на обвиненията, като стоварваше всичко върху главата на Хатусу.