— Ако тя бе отишла в харема — зъбеше се Байлет, — управлението в Тива щеше да запази целостта си и полковете щяха да бъдат изпратени по назначение.
— Глупости! — се бе нахвърлил в отговор Сененмут. — В жилите й тече кръв на фараон. Ако не бяхте губили времето й с празни разправии, проблемът щеше да е решен!
Накрая Омендап им припомни за реалната опасност от нападението на митанийците, водени от своя цар Тушрата — голям любител на военни приключения.
— Имаме малко войска на север — заяви той. — Митанийците прекосиха Синай. Навярно са палили градове и села и са подстрекавали военните ни гарнизони към неподчинение. Те няма да нанесат удар в делтата, нито ще се отправят на юг, а ще останат да чакат развоя на събитията. Едва ли знаят за разправиите и разцеплението тук, както и за смъртните случаи, не, жестоките убийства, казано по-точно. Надяват се, че ще изпратим на север някаква размъкната сбирщина, която да изтребят, преди да продължат на юг — позасмя се Омендап. — Но ние ще си осигурим преимущество, като изпратим четири полка веднага, а петият — на Анубис, може да ни последва. Трябва да ударим, при това начаса. Войската трябва да поеме на път веднага след съмване — думите му предизвикаха поредния шум и бъркотия, но Омендап изложи отново доводите си спокойно и разсъдливо: — Аз ще поема командването, а нейно височество ще придружи войската. Тя носи фараонска кръв, както изтъкна Сененмут, така че това е нейно задължение.
Хатусу се накани да възрази, но Сененмут й пошепна нещо на ухото. Тя протегна ръка и посочи към военната корона — синия шлем, носен винаги при бойни действия от фараона.
— Ще я взема — заяви тя. — Така войските ще знаят, че духът на фараона върви рамо до рамо с тях!
Рахимере сведе глава.
— Но не забравяй и съветниците си — добави заядливо той. — Вие, Амеротке, не бяхте ли предводител на колесница? Всички изкусни командири ще са потребни на генерал Омендап.
— Ще тръгна — отсече Амеротке с почервеняло от гняв лице, без да размисли. — По време на отсъствието ми Залата на двете истини ще бъде затворена.
Рахимере само премигна и отклони погледа си встрани. Амеротке знаеше, че вече е обвързан. Каквото и да опитваше, както и да се съпротивяваше, бе свързал съдбата си със съдбата на Хатусу, която вече отблъскваше назад стола си — знак, че заседанието на царския съвет е приключило.
Амеротке се прибра бързо у дома и разказа за случилото се. Норфрет пребледня, прехапвайки горната си устна. Тя направи опит да прикрие обзелата я тревога, но съпругът й я прегърна през раменете.
— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — Ще се върна в Тива на върха на славата.
Имаха съвсем кратко време да останат сами. Момчетата влетяха с порой от въпроси. Амеротке утеши и тях. Разпореди се да доведат Пренхое и Асурал. Даде им точни указания, как да се погрижат за храма и с какво да помогнат на Шуфой, за да бъдат в безопасност Норфрет и децата.
— Не мога ли да дойда с теб? — попита Шуфой. — Някой ще трябва да пази гърба ти.
Амеротке бе приклекнал и прибрал в дланите си ръцете на малкия мъж.
— Не бива, Шуфой, повярвай ми! Трябва да останеш тук. На теб се полага да оградиш с внимание и грижи Норфрет и двамата ми синове. Ако се случи най-лошото, а ти ще го узнаеш първи, закриляй семейството ми. Ако ми го обещаеш, ще бъда по-спокоен по време на прехода.
Шуфой му даде думата си. Скоро след това Амеротке тръгна, за да се присъедини към полковете, които вече излизаха от лагера и оформяха походната колона.
Сега съдията се сепна от поздравителен вик и изплува от спомените за близкото минало. Огледа колоната назад и напред. Хатусу в личната си колесница изскочи от облак прах. Войскарите заудряха оръжията си: колесницата забави своя ход, докато царицата приемаше овациите им. Двата черни коня бяха подбрани сред най-добрите в оборите на фараона. Те обтягаха сбруята си, покрити с бяло ленено платно, а големите щраусови пера между ушите им танцуваха при всяко движение. Амеротке разпозна конете — Слава на Хатор и Мощ на Анубис, известни с бързината си. Водач на колесницата беше Сененмут, облечен в бяла пола, покрита с кожени ремъци. Напреко на голите му гърди бе провесен портупей с бронзови пулове. Косата на стоящата до него Хатусу бе пристегната назад с панделка. Тя носеше прилепнала по тялото й ризница от малки бронзови плочки, пришити към ленена туника, която стигаше под коленете. В пояса й бе затъкнат кинжал с тясно острие. Плътно около нея бяха стълпени още колесници от личната й гвардия. Зад тях прибягваха с дълги скокове добре въоръжените нактуа — момчетата с яки ръце, ветерани от различните полкове. Те носеха кръгли бронзови щитове, мечове и кинжали, а телата им бяха защитени от брони с ленена подплата и обемисти овални предпазители на слабините.