Царската колесница приближи и спря. Хатусу се приведе встрани. На Амеротке сега тя му се стори по-хубава, отколкото я бе виждал и с най-пищните й дворцови премени. Цялата трептеше и сияеше:
— Е, Амеротке, позагрубяха ли краката ти?
— Съвсем малко, ваше височество.
Хатусу откликна с нисък гърлен смях, когато докосна блестящата от пот ръка на Сененмут и я стисна леко, преди да слезе от колесницата. Маршируващите войскари я следяха с одобрителен поглед, докато тя вървеше с леко поклащане към командира им. Беше така стройна и безупречно сложена, а въпреки жегата по челото и лицето й нямаше и капчица пот. Тя подаде винен мех на Амеротке.
— Но само глътка — предупреди го тя. — Сладни на езика и весели сърцето.
Амеротке изпълни заръката.
— Не сменяй изражението на лицето си — заговори бързо и ниско тя, докато вземаше обратно меха с виното, — когато ти кажа, че митанийците се оказаха по-близо, отколкото смятахме. Тази вечер ще стануваме близо до оазиса в Селина, където има трева за фураж и вода за някои от нас. А утре ще разберем дали ни очаква най-лошото.
Тя се върна обратно и се качи в колесницата. Сененмут кимна с лек поклон, пое юздите и всички колесници — нейната и на ескорта — продължиха надолу по дължината на колоната.
Амеротке гледаше как се отдалечават. От практическа гледна точка не Хатусу, а Омендап бе главнокомандващ: той носеше маршалския жезъл. Отначало войските гледаха на Хатусу като на символ. Дори я наричаха „войнишкото талисманче“ и я подиграваха незлобливо, но след като излязоха от Тива, влиянието и силата на Хатусу започнаха да растат. Тя не прояви никаква слабост и не претендираше за нито една привилегия. Показваше открито, че е войнишка щерка, привикнала към трудностите на лагерния живот. Беше в непрекъснато движение: спираше се при мъжете, разговаряше с тях и научаваше имената им, за да останат в паметта й. Веднъж едно от момчетата с яки ръце, оказало се много едър бабашео, се загледа предизвикателно в гърдите й, а после отбеляза колко удобно се чувстват те под тънката й ризница с подплата. Хатусу чу забележката, но вместо да удари мъжа или да му определи наказание в полеви условия, посочи с пръст оголените му гърди с големи изпъкнали мускули.
— Момчета — отговори тя с дрезгав глас като ответен удар, — ако имах цици като вашите, никога нямаше да нося ризница!
Отговорът й предизвика твърде голямо задоволство, сподирено от взривове смях. Хатусу се показа като един от всички — войник, който не се придържа никак към церемониала и споделя с тях трудностите и изнемогата. Вечер все по-често Хатусу и Сененмут отиваха при различни батальони, когато войската спираше да пренощува. Навсякъде думите й бяха едни и същи: те ще намерят враговете на Египет, ще прекършат вратовете им, ще размажат главите им и ще ги научат на нещо, което няма как да забравят. А митанийците, успели да се върнат у дома, ще куцукат по целия обратен път и ще разказват за страховития гняв на фараона.
Влиянието на Хатусу във военния съвет продължаваше да се засилва. Омендап, който ценеше проницателната й преценка за развоя на събитията, приемаше винаги гледната й точка. Хатусу настояваше войските да се движат заедно. Планът й предвиждаше да следват течението на Нил и да правят опити за въвличане на митанийците в пеши бой по свой избор.
— Ти да не си слънчасал, а?
Амеротке се сепна и погледна нагоре, затуляйки очите си от слънцето, за да види Сетос, яхнал бърз кон. Очите и ушите на фараона бе свеж, сякаш неподвластен на жегата и прахта. Съдията се засмя: