Зората на Сейнт Клер беше най-приятното и хладно време. Въздухът все още не бе толкова влажен, както щеше да стане по-късно. Небето бе невероятно — блестящо, бистро. И океанът бе по-спокоен в този час, а по доковете се мяркаха малцина. По някое време през нощта военният кораб бе отплавал.
Тя забърза по кея, стиснала кожената дръжка на огромната чанта. Никой не й обърна внимание, докато отиваше към уреченото място. Малката сграда представляваше неугледна дървена постройка, може би складово помещение. Ейми се огледа за високия рус мъж.
За пръв път изхвърли мислите за прекараната нощ от главата си и усети как нахлуват притесненията. Наистина не знаеше нищо за Дърк Хейли, освен твърденията му, че бил приятел на Тай. Нямаше причина да се съмнява в доказателствата, които бе споменал в двете телеграми.
Защо трябваше срещата им да е толкова тайна? Защо настояваше тя да дойде сама? Беше доволна, че не взе маската. Дърк Хейли трябваше първо да й каже истината, а след това Ейми щеше сама да реши дали да му я даде.
Той се появи иззад ъгъла на постройката така тихо и неочаквано, че тя се стресна. За секунда двамата останаха загледани един в друг. Ейми усети как пулсът й тупти, докато оглеждаше русата коса, строгите сиви очи и високото тяло на мъжа пред нея. Беше в джинси и старо протрито кожено яке. Кой знае защо, якето привлече вниманието й. Сутрин бе приятно хладно и нямаше нужда от кожено яке. Щеше да бъде хубав, по момчешки начин, ако не бе студенината в сивите му очи. Устата му бе извита недоволно, но щом се усмихна, стана много по-приятен. Напомни й за Тай.
— Ейми Шанън? — повика я той и по акцента му разбра, че бе някъде от Юга. Сивите му очи се спряха на огромната чанта.
— Точно така. Вие ли сте Дърк Хейли? — Прииска й се да отстъпи назад, ала потисна желанието си. Трябваше да запази самообладание и да не показва колко бе притеснена. Беше дошла тук, за да се пазари.
— На вашите услуги. Носите ли маската?
— Първо да поговорим — напомни му тя и стисна здраво чантата. Мъжът забеляза жеста й и кимна. — Маската принадлежи на сина на Тай. Искам да знам защо за вас е толкова важна и къде е Тай.
Дърк Хейли се облегна на стената на стария склад и я погледна хладно.
— Защо не дойде жена му?
— Това не е важно. Аз дойдох вместо нея.
Той кимна отново.
— Разбрах коя си, преди още да дочуя клюките в бара. Май си доста палаво котенце. От един ден си на острова, а вече забърса един от местните. При това добре си го подбрала. С Ласитър се съобразяват всички на Сейнт Клер. Поне така разправят. Не че има значение — изсмя се Хейли. — Едра риба в малко езерце. Да не говорим, че тук няма кой знае какво значение, че си толкова важен и уважаван. Трябват ти малко пари и да ти се носи славата на опасен човек. И аз ще си намеря такова местенце и ще стана клечка, но май ще трябва да си избера някой друг остров. Нещо ми подсказва, че Сейнт Клер не е достатъчно голям и за двамата с Ласитър. Нищо. Остават още много острови.
Ейми бе обзета от истински страх, докато наблюдаваше лицето му. Не обърна внимание на обидата и попита тихо:
— Маската ли ще ви купи това положение, господин Хейли?
— Да, госпожице Шанън — отвърна той с подигравателно любезен тон. — Маската ще ми го осигури. Ще ми осигури и ново име, нов паспорт и пари за нов живот. Боя се, че не мога да ви позволя да я занесете обратно на хлапето на Тай.
— Какво толкова важно съдържа тази маска? — настоя тя и пръстите й побеляха, докато стискаше дръжките на чантата. Господи, в какво се бе забъркала? Джейс щеше да побеснее. Колкото и да бе смешно, това бе мисълта, която не й даваше мира.
Какво правеше сама тук на пустия док? Защо се разправяше с мъж, който се оказа значително по-опасен, отколкото й се бе сторило? Чу как Джейс й задава същия въпрос. Добре че не донесе маската със себе си. Тя щеше да бъде билетът й към спасението.
— Според мен, ще сте много по-щастлива, ако не знаете защо ми трябва проклетата маска — отвърна лениво Хейли. — Нещо ми подсказва, че няма да одобрите.
— Искам да ми кажете за Тай! — Ейми успя да говори спокойно, дори с известна надменност и арогантност.
— Мърдок е мъртъв — отвърна небрежно той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Сигурен ли сте?
Бавната му усмивка се оказа страшна.
— И още как.
Нещо прещрака в главата на Ейми и тя го погледна ококорена.
— Вие ли го убихте?
Хейли се оттласна от стената и Ейми веднага се отдръпна назад. Страхът й стана по-силен.
— Не съм го убил, но и не мога да твърдя, че ми е мъчно за смъртта му. Беше се превърнал в проблем.
— Какъв проблем?
— Госпожице Шанън, нямат ли край въпросите ви?