— Ще кажеш ли на Мелиса истината за Мърдок? Че все още е жив?
— Да. Така е най-добре. Само че за нея няма да има никакво значение. Тя е влюбена в Адам и едва ли ще се върне при Тай.
— Ами ти, Ейми?
— Аз никога не съм таила илюзии по отношение на Тай Мърдок — отвърна убедено тя. Единствените илюзии, които имаше в момента, бяха свързани с Джейс.
Не знаеше нито кога, нито къде се бяха родили тези илюзии, но те завладяваха съзнанието й. Представяше си Джейс в уютен дом, радостен от обичта, с която тя го даряваше, и двамата имаха прекрасен хармоничен живот.
Бе намерила мъжа, с когото искаше да създаде дом.
Най-сетне го бе открила и каквато бе непохватна, си бе избрала мъж, който се бе отказал от цивилизацията. Той не желаеше уюта на семейство и дом.
Десета глава
Илюзиите, родили се в моментите на страст, започнаха да се разпръскват към края на вечерята. Действителността скоро наложи своя отпечатък.
Ейми разбираше какво се случва, какво ще се обърка, ала не можеше да си обясни мрачното настроение, обзело Джейс.
За себе си лесно можеше да каже какво развали настроението й. Щом розовата илюзия, породена от щастието, започна да помътнява, тя се изправи пред неизбежния въпрос. Колко дълго можеше да продължи престоя си на Сейнт Клер, след като бе приключила това, заради което бе тук? Повтаряше си въпроса непрекъснато, докато двамата с Джейс вървяха към „Змията“. Колко ли време можеше да отлага края, преди да се качи на самолета за вкъщи?
Колко още можеше да си намира извинения? Колкото по-дълго оставаше с Джейс, толкова по-трудно щеше да й бъде на раздяла. Не биваше да отлага заминаването.
Сякаш по взаимно съгласие нито един от двамата не повдигна въпроса за предстоящото й заминаване. Само че неизбежното бе зейнало пред нея като пропаст. Джейс, подозираше Ейми, следваше философията си да приема това, което му поднасяше всеки следващ ден, без да се замисля за бъдещето. Бе готов да приема онова, което тя му предлагаше, докато не си заминеше. Още от самото начало Ейми знаеше, че той рядко мисли за бъдещето. Така бе оцелявал емоционално през последните десет години и бе свикнал. Нямаше право да го критикува. Въпреки това се почувства потисната, защото и в това отношение двамата бяха коренно различни.
Клиентите в „Змията“ бяха доста оживени. На пристанището бе акостирал нов военен кораб и освен моряците бяха дошли и някои от местните, за да пият по една бира и да поклюкарстват за случилото се сутринта. Фред Каупър се бе настанил на една от масите с двама рибари, които Ейми бе забелязала на кея. Тримата кимнаха приятелски, когато Джейс влезе и я поведе към маса с изглед към залива.
Рей се усмихна весело и й донесе чаша червено вино и ром за шефа си. Ейми му подаде малък плик.
— За теб е, Рей. Нося ти десерт.
Усмивката му стана широка, той грабна плика и го отвори.
— Шоколадови сладки! Те са ми любими!
— Нали каза, че кокосовият пай ти е любим — възнегодува Джейс и отпи дълга глътка ром.
— Защото Ейми го донесе в четвъртък, а в четвъртъците най-много обичам кокосов пай. Днес е друг ден. Кога успя да ги направиш, Ейми? Днес, разбирам, си била доста заета.
— Забърках ги преди вечеря и ги пъхнах във фурната, докато похапвахме — обясни тя.
— А Джейс колко изяде? — полюбопитства Рей.
— Не се притеснявай, не бяха повече от твоите — уведоми го сухо шефът.
— Боже, тази вечер е във върховно настроение — отбеляза Рей и погледна Ейми, докато дъвчеше сладката. — Май не си му дала достатъчно сладки. Невероятни са.
— Благодаря, Рей.
Тя не откъсна поглед от него, докато се връщаше зад бара. Джейс се бе отпуснал на ракитовия стол и пиеше ром с притеснителна бързина. През последните два дни почти бе спрял да пие, а сега сякаш наваксваше пропуснатото. Притесненията на Ейми се смесиха с необясним гняв.
— Значи ще седиш в „Змията“ и ще се наливаш с ром до края на живота си, така ли? — измърмори тя, когато усети, че не издържа повече на надвисналото мълчание.
Той я погледна с крайчеца на окото си, а след това насочи вниманието си към входа.
— Може би. Има ли значение?
Ейми сви устни, когато чу резкия отговор. Огледа бара, за да разсее поне малко напрежението, което се натрупваше между двамата.
„Змията“ вече не й се струваше опасното непознато място от първата вечер. Може би защото познаваше някои от хората, поне ги бе виждала наоколо. Вече бе положила основите на приятелство с двама или трима от местните, дори не бе предполагала, че бе възможно да се случи подобно нещо. Помисли си за Маги и нейната философия, за веселия приятен Рей и картините му. Сейнт Клер не се оказа това, което бе предполагала. Оказа се, че тук има приятни хора.