— Кажи, Джейс?
— Ейми, ти сериозно ли ми предложи онова снощи?
Гърлото й се сви.
— Напълно сериозно, Джейс.
Той си пое дълбоко дъх и пръстите му се свиха около китката й.
— Ейми, за мен е късно да се връщам в Щатите. Мина прекалено много време.
— Моля те, Джейс, не си измисляй извинения. Предложението беше направено съвсем ясно. Едно да или не ще свърши работа. — Вече знаеше, че отговорът ще бъде не.
— Ейми…
Спуснаха стълбата от самолета и тя пое напред.
— Сбогом, Джейс. Разбрах напълно какъв е отговорът ти. Не е нужно да го казваш. — Ейми спря за последен път, надигна се на пръсти и докосна устните му със своите. След това, преди да се почувства още по-глупаво, забърза към самолета.
Когато самолетът се откъсна от земята, тя се загледа през прозореца към смаляващата се фигура на мъжа, когото обичаше. Така щеше да го запомни — с разрошена коса, пъхнал ръце в джобовете си, лицето му строго и сурово. След това и Джейс, и островът изчезнаха.
Четирийсет и осем часа по-късно Ейми бе гушнала племенника си до масата в кухнята на Мелиса и й разказваше какво се бе случило. Адам Трембък бе седнал до Мелиса, прегърнал бъдещата си съпруга. Беше много красив мъж, каза си Ейми с обич. Не беше особено висок, малко набит, ала много мил и внимателен с Мелиса и Крейг. Освен това на Адам можеше да се разчита за всичко. Накратко, беше добър човек. Беше поел задълженията на съпруг и баща с усет и желание.
— Значи всичко е уредено — заяви той, когато Ейми завърши разказа си. — Ако някога се появи тук, да знаете, че ще има неприятности. Ако това се случи, аз ще се погрижа за него.
Мелиса се усмихна с обич на Адам. Дори и да си бе спомнила, че Тай Мърдок бе значително по-висок и по-силен от Адам, или че знаеше много повече за насилието, тя не го показа. Държеше се така, сякаш Адам би се справил дори с вързани ръце. Ейми наблюдаваше красивото лице на сестра си и разбра, че не се преструва заради Адам. Мелиса наистина вярваше, че този мъж ще се грижи за нея. Може би Адам щеше да успее да я направи щастлива. Освен това Ейми не вярваше Тай Мърдок някога да се появи отново.
— Оставих маската на дъното на залива, Мелиса. Тя нямаше никаква стойност и прецених, че Крейг може да мине и без нея.
— Точно така — съгласи се Мелиса, докато наблюдаваше как сестра й си играе с щастливото тъмнокосо момченце. — Не му трябва нищо, което да напомня за Тай. Адам е истинският му баща и това е по-важно.
Крейг изписка весело и се усмихна подкупващо на леля си, докато тя го подрусваше на коляното си.
— Скоро ще си имаш братя и сестри — ухили се доволно Адам, — голямо семейство.
Ейми вдигна поглед към сестра си. Още деца, значи, попита безмълвно тя. Наистина ли си готова да поемеш отново този риск? Дори заради този мъж? Не посмя да зададе въпроса на глас. В очите на Мелиса прочете, че бе готова да рискува.
— Кога ще се върнеш на работа? — попита Мелиса и сипа още кафе и на тримата.
— Утре. Днес съм много изморена след полета.
— Изглеждаш уморена — заяви направо Адам. — Сигурна ли си, че е умора след полета?
— Добре съм — увери го тя и се насили да се усмихне. Беше им описала съвсем накратко срещата си с Джейс Ласитър и дори не спомена, че той бе станал неин любовник, докато бе била на Сейнт Клер. Въпреки това забеляза любопитството на Мелиса.
Чак на следващия ден, когато Мелиса дойде с Крейг в бутика близо до Юниън Скуеър, за да заведе сестра си на обяд, на Ейми й се наложи да разкаже подробностите.
— Разкажи ми за него, Ейми — нареди Мелиса, докато си купуваха сандвичи в съседното кафене. — Какво се случи на Сейнт Клер?
— Открих мъжа, с когото искам да живея — отвърна тихо Ейми. — Той обаче не иска да е част от такъв живот. — Сестра й започна внимателно да подпитва и накрая Ейми й разказа всичко, а накрая почувства огромно облекчение. — Май извадих късмет, че той не ми позволи да рискувам — добави тя шеговито.
— Ейми, много съжалявам, че е станало така — прошепна с тъга Мелиса. — Ти си била готова да дадеш толкова много, а от толкова отдавна си предпазлива. Най-сетне да си готова, а той да откаже!
— Ще ми мине. На жените им минава, нали знаеш. Погледни само вас двамата с Крейг. Една жена, казва се Маги, ми подхвърли, че жените са тези, благодарение на които светът съществува, защото именно те поемат най-големите рискове.
Мелиса тъжно се усмихна.
— Може и да е права. Малко ни е трудно, но е така, за да може да оцелее човешкият род. Права е за едно. Не мога да си представя, който и да е мъж доброволно да рискува да забременее!
Ейми се разсмя, защото Маги бе казала същото. След това усмивката й се скри, защото забеляза, че сестра й я наблюдава внимателно.