— Не си спомням всичко — въздъхна той. — Как се казваше оная, другата лампа, дето светваше на Затваряне? Извинявай, искам да кажа през площта.
— През нощта — поправи го Масклин. — Нарича се луна.
— Луна — повтори Доркас, като търкаляше думата из устата си. — Но нали не е толкова ярка, колкото слънцето? Странно, наистина. По-разумно ще е най-ярката светлина да свети нощем, а не денем, когато тъй и тъй се вижда. Предполагам, че нямаш представа защо е така, нали?
— Просто си е така — каза Масклин.
— Бих дал всичко да видя това сам. Едно време, като млад, ходех да гледам камионите. Никога не събрах кураж да се кача на някой.
Той се наведе по-близо.
— Мисля — рече той, — че Арнолд Брос ни е сложил в Магазина, за да откриваме разни неща. Да научаваме кое как е. Инак, защо са ни тия мозъци? Ти как мислиш?
Масклин беше доста поласкан, че го питат, но веднага щом отвори уста, го прекъснаха.
— Хората все говорят за Арнолд Брос — каза Грима. — Обаче никой не казва кой точно е той.
Доркас се наведе към нея.
— О, той е създал Магазина. През 1905 година, нали разбираш. Мазетата, Складовете, Счетоводния отдел, всичко между тях. Не мога да го отрека. Искам да кажа, все някой трябва да го е направил. Но аз все казвам хората — това не означава, че не трябва да мислим за…
Зелената светлина върху Нещото угасна. Малката въртяща се чашка изчезна. То забръмча тихо — все едно машина, която се опитва да си прочисти гърлото.
— Наблюдавам телефонните комуникации — каза то.
Номите се спогледаха.
— Ами, хубаво — каза Грима. — Хубаво е, нали, Масклин?
— Имам спешна информация, която трябва да споделя с лидерите на тази общност. Съзнавате ли, че живеете в строителна единица с ограничен живот?
— Завладяващо — рече Доркас. — Всичките тия думи. Човек може да си представи, че разбира всичко, което казва. Там горе има неща — той рязко вдигна палец към дъските над тях, — които са точно като това. Радиоапарати — тъй им викат. Има и едни с картинки. Да се смаеш.
— Жизненоважно е да споделя информация от изключително значение с водачите на общността относно неизбежното унищожение на този артефакт — произнесе Нещото.
— Извинявай — каза Масклин. — Може ли пак?
— Не схващате ли?
— Кое да ми се схваща?
— Очевидно езикът се е променил по начини, които не разбирам.
Масклин се опита да изглежда така, сякаш гори от желание да му помогне.
— Бих направил опит да изясня своето твърдение — каза Нещото. Няколко светлинки пробляснаха.
— Ами добре — каза Масклин.
— Тоа голем Магазин, прави едно буум! Тия дни и после айде — каза Нещото с надежда.
Номите пак се спогледаха. Май на никого не му просветна.
Нещото пак си прочисти гърлото.
— Знаеше ли значението на думата разрушен? — каза то.
— О, да — отвърна Масклин.
— Точно това ще стане с Магазина. След двайсет и един дни.
4.
I. Горко ви, Железарии и Галантерии; горко ви, Шапкии и Деликатеси; горко ви, Младежки Модии, и вам Бандити от Дамско Бельо. И даже вам, Канцеларии.
II. Защото Магазинът е само място вътре в Навънка.
III. Горко ви, защото Арнолд Брос (създаден в 1905) откри Последната Разпродажба. Всичко Си Върви.
IV. Но те го подиграха и рекоха: „Ти си Външен, ти дори не съществуваш“
Там горе човеците се бъхтеха с бавния си, неразбираем живот. Там долу, където, след като минеше през килимите и дюшемето, тяхната дандания се превръщаше в далечен тътен, номите се суетяха забързано по прашните си пътечки.
— Не ще да е туй — рече баба Моркий. — Туй място твърде голямо. Толкоз голямо място не може да се разруши. Много ясно.
— Казах ти го, нал’ тъй? — задъха се Торит, който винаги извънредно много се въодушевяваше при всяка новина за ужаси и съсипии. — Винаги са казвали, че Нещото знае много. И я не ми викай да млъкна!