Помогнаха на абата да стигне до стола си. Той седна бавно, докато помощниците се суетяха наоколо. После се наведе напред.
— А — каза той, — Дел Икатеси, ти ли си бил? Нещичко да си изобретил напоследък?
— Напоследък не, господарю — отвърна Доркас. — Господарю, имам честта да ви представя…
— Никого не виждам — каза спокойно абатът.
— Тоя сляп ли е, що ли? — подсмъркна баба Моркий.
— И никого не чувам — добави абатът.
— Тихо! — изшътка Доркас. — Някой му е казал за вас! Той няма да си позволи да ви види! Господарю — продължи той, като се обърна, — странна новина съм донесъл. Магазинът ще бъде разрушен!
Ефектът не беше точно очакваният от Масклин. Свещениците Канцеларии зад абата се изкикотиха под мустак, а самият той си позволи мимолетна усмивка.
— Мале мила! — възкликна той. — И кога да очакваме това ужасающо събитие?
— След двайсет и един дни, Господарю.
— Е, добре — каза абатът с любезен глас. — Бягай да гледаш, пък после ще ни разкажеш как е било.
Този път свещениците се ухилиха.
— Господарю, това не е…
Абатът вдигна възлеста ръка.
— Сигурен съм, че знаеш много за електричеството, Доркас, но трябва да знаеш, че всеки път, когато се зададе Голяма годишна разпродажба, все някой ще каже: „Иде краят на Магазина.“ И колкото и да е странно, животът си продължава.
Масклин усети погледа на абата върху себе си. За невидим явно привличаше значително внимание.
— Господарю, става въпрос за нещо повече — сковано продължи Доркас.
— О, да не ти го е казал токът — подигравателно подхвърли абатът.
Доркас сръга Масклин в ребрата.
— Сега!
Масклин пристъпи напред и остави Нещото на пода.
— Сега! — прошепна той.
— В присъствие на лидерите на общността ли се намирам? — попита Нещото.
— Повече от всякога — обади се Доркас.
Абатът се облещи срещу кутийката.
— Ще използвам къси думи — каза Нещото. — Аз съм Бордови Компютър за Навигация и Запис. Компютър е машина, която мисли. Мисли, компютърче, мисли. Вижте как мисли компютърът. Използвам електричество. Понякога електричеството пренася съобщения. Аз ловя съобщенията. Разбирам ги. Понякога съобщенията вървят по жици, които се наричат телефонни жици. Понякога съобщенията са в други компютри. В Магазина има компютър. Той плаща на човеците заплати. Чувам го как мисли. Той мисли: Скоро няма да има Магазин, няма да има вече платежни ведомости, няма да има сметки. Телефонните жици казват: Ало, Взривна компания на Граймторп? Можем ли да обсъдим последните приготовления по ликвидирането, всички стоки ще бъдат изнесени до двайсет и първи…
— Много забавно — каза абатът. — Как го направи?
— Не съм го направил аз, господарю. Донесоха го тия хора…
— Кои хора? — каза абатът. Гледаше право през Масклин.
— Какво ще стане, ако отида и го дръпна за носа? — прошепна баба Моркий дрезгаво.
— Би могло да е изключително болезнено — отвърна Доркас.
— Много добре!
— Искам да кажа, за тебе.
Абатът колебливо се изправи на крака.
— Аз съм толерантен ном — каза той. — Вие си размишлявате за разни неща Навънка, и аз нямам нищо против — мисля, че това е добро упражнение за ума. Нямаше да сме номи, ако понякога не пускахме духа да скита. Но да настояваш, че е истина — с това не мога да се примиря. Разни хитри дребни играчки… — Той се наведе ниско и прасна Нещото с единия бастун. То избръмча. — Така не може! Навънка няма нищо, и в това нищо никой не живее! Живот в други Магазини! Ба! Аудиенцията приключи. Разкарай се!
— Мога да издържа натиска на две хиляди и петстотин тона — каза самодоволно Нещото, макар че никой и не му обърна особено внимание.
— Къш! Къш! — изкрещя абатът и Масклин забеляза, че той трепери.
Това му беше странното на Магазина. Само преди няколко дни се налагаше да знаеш толкова малко неща — достатъчно беше да познаваш големите гладни същества и да знаеш как да ги избягваш. Полски занаят, както му викаше Торит. Сега на Масклин започна да му просветва, че има и друг вид знание, и то се състои от нещата, които трябва да разбираш, за да оцелееш сред други номи. Неща като: бъди много внимателен, когато казваш на другите неща, които не искат да чуят. Или: мисълта, че не са прави, много ядосва другите. Някои от Канцелариите с по-нисък ранг ги подкараха забързано към портата. Правеха го много професионално — всъщност никой нито докосна хората на Масклин, нито дори погледна някого в лицето. Няколко от тях бързо отскочиха от Торит, когато вдигна Нещото и го протегна напред, за да го предпази.